Пиша тези редове със съзнанието да опитам да „разчупя” представата на хората за болката. Говоря за болката в по-широк план и телесен и душевен. Всички казваме: ”Не искам да ме боли”, и не казвам, че не сме прави. Няма нормално същество, което да иска да го боли или да му е приятно да го боли. Грешката мисля, че правим след тази фраза. И тя е, че бягаме от болката.
Да, в „животинската част” на нашия ум - подсъзнанието, да избягаш от болката е основа на оцеляването. И животните функционират така, много просто, бягам от болката и отивам към удоволствието. Но ние сме хора. А човешкото същество има съзнание, единственият вид на планетата, който може да осъзнава, да разбира и да реагира според осъзнатото, а не просто неосъзнато да реагира по простия двоичен, първичен начин на животните диктуван от болката и удоволствието. Така, връщам се на грешката.
А тя е именно, че забравяме, че притежаваме съзнание, чийто смисъл е разбирането. Тази способност ни дава възможност да слезем „под” случващото се, за да потърсим причините за него. Няма нищо случайно на този свят. Всяко нещо случващо се, е следствие на причина, а то само по себе си става причина за следващото случващо се нещо, което се явява следствие на причината си. Всичко в света, в който живеем е част от причинно-следствени вериги. И така за болката отново.
Болката разглеждам като сигнал. Представете си, че във Вас имате алармена система, която ви известява, когато нещо не е наред в системата. Е, болката е „гласа” на тази предупредителна система. Да но първичния ни животински ум, подсъзнанието е настрен да бяга от болката. И логично, несъзнателните животни като получат сигнал, бягат за да спасят живота си. И ние реагирайки първично, хукваме така далеч от болката, обръщаме и гръб, пием обезболяващо лекарство, страхуваме се от нея. А как не, нали като ме боли значи съм болен.
Аз мисля по друг начин. Когато ме боли не мисля че съм болен, а мисля че когато ме боли и не обърна внимание веднага и адекватно, тогава болката ще премине в болест. Болката просто ни е предупреждавала за проблема и за болесния процес, който се оформя в нас. Може би звучи странно подобно изказване?
Замислете се обаче, струва си. Разумното същество затова е разумно, защото може да използва потенциала на ума си, а неразумното е неразумно или защото няма разум въобще или защото не иска да ползва разума, който има.
Болката е едно от най-важните неща в живота ни. Нужно е да се научим да я уважаваме, разбираме. Нужно е да се научим да я „чуваме”, защото ако не го умеем, означава че сме загубили способността си да общуваме със своята дълбока същност – тялото. А губейки връзката си с тялото, губим връзката със своята преживелищна част. Така оставяме тялото на болестните процеси, родени от проблемите ни и заживяваме дистанцирани от него, като че ли не сме едно цяло, като щраус с главата в пясъка. И още нещо много важно.
Така заживяваме с мисли и илюзии, които ни отделят от истинския живот. Заживяваме наужким, а се чудим защо това не е нашият живот. Да, не е, защото ние сме избягали от него.
Колкото до болестта, обикновено я приемаме априори, опитваме се да я разгледаме като нещо, което ни се случва извън нас и нашата воля. Не съм съгласен. Болестта винаги е предпоследният етап от един дълбок вътрешен процес, който търси решение на още по-дълбок вътрешен проблем чрез изявата му навън в света. Затова твърдя, че който се научи да уважава болката и да я „чува”, той може да предотврати появата на болестите.