Много важно да разберем, че всичко, което се случва в живота ни е в причинно-следствена връзка. Нищо не се появява в живота ни случайно. То е просто функция на нещо, което го е причинило. Това важи и за веригата проблем-симптом-болест.
Най-честа практика в нашата западна цивилизация е, когато усетим болка, гадене, дискомфорт, страх, необяснима тревожност, сърцебиене, задух, разтреперване, повишена температура, повръщаме или имаме каквито и да било други оплаквания да прибегнем до лечението им. Оплакването е проява на симптома, който имаме. Отиваме при лекар и според това оплакване-симптом, лекарят поставя диагноза и ни назначава лечение.
Един симптом не винаги е основание за поставяне на диагноза, но диагнозата винаги кореспондира със съвременно медицинско знание за конкретна болест. Често са необходими няколко симптома, за да се постави диагноза, а самият процес по поставяне на диагноза е свързан е с изследвания, които целят да потвърдят в по-голям процент сигурност, работната диагноза на лекаря и да я превърнат в окончателна или да я променят. Така по веригата, симптомите дават основание за диагноза, а диагнозата ги класифицира като добре позната и изучена конкретна болест. Как подхожда Западната медицинската наука?
В нея поставянето на точна диагноза и лечението и съгласно утвърдени актуални схеми е практика. Естествено лекаря преценява корекциите според индивида. Причините за заболяванията, механизмите за тяхното развитие, симптомите и връзките между тях са важна част от описателната страна на медицинското знание за всяка болест. На практика западният терапевтичен подход е концентриран върху лечението на симптомите и механизмите за възникване на болестите, а на причините дотолкова, доколкото са известни.
Западната медицина е материалистична наука, която лекува конкретното. Тя вярва само на доказуеми, измерими факти, например изследвания и търси обяснението за причините на болестите в тъканите, клетките, биохимията, и други единствено обективно проучваеми сфери. Този материалистичен подход обаче и пречи за търсене на дълбоките психични причини за болестта, които са неизмерими с уреди и изследвания. Хвърлят се огромни ресурси в проучването и описването на отделните болестни единици и в изработването на съответни и адекватни схеми на лечение.
Поглеждайки назад във времето, в последните столетия в резултат на усилията на хилядите хора работещи в сферата на грижата за здравето и развитието на познанието за него, значително се е повишила средната продължителност на живота. Самите ние в големия процент от случаи можем да получим адекватна помощ по всяко време и при всякакви оплаквания и това е огромен шанс за бързо възстановяване на здравето, за личния ни комфорт. Започва интересното.
Големи са възможностите на съвременната Западна медицина, но са насочени в здравна помощ, която по своята същност е „външна” за човека, интервенираща, тоест човека е пасивен, а лекуващия е активен. В общопознтия случай когато имам оплакване отивам на лекар, той ми поставя диагноза, написва ми рецепта, пия лекарства и симптома намалява или изчезва. Звучи бързо и лесно, но имам въпроси. Къде е моята отговорност към болестта ми, към себе си? И второ, какво правим с причината за нея? Ако не махна причината, а само симптома, няма ли той да се появи отново след време? Или да се измести в друг симптом? Като лекар мога да кажа, че съществена част от обучението ни е било да сме отговорни, грижовни, активни. Но питам, като поемаме като лекуващи цялата отговорност за здравето на болния, не му ли вземаме правото да положи усилия и старания за връщане на собственото си здраве? Добре, време и да се върнем към причинно-следствената верига проблем-симптом-болест, само че от друга гледна точка.
Има и друг подход за работа с нея и лично аз по-скоро подхождам в практиката си така. Това е холистичният , Източният подход в терапията, който лекува цялото. Този подход също тръгва към проблема от частното, от симптома, но не свежда позицията на лекуващия до точна диагноза, а симптома се разглежда като динамично моментно състояние, функция на проблема. Това е отворен подход, в който се оценява общото състояние на болния - и телесно и психоемоционално и енергийно и разглежда човека като една динамично-променяща се система, в която състоянията/симптомите/ прехождат от едно в друго, и всяко моментно състояние е въпрос на моментен баланс в системата /болестта се разглежда като временно състояние на дисбаланс/, а всеки моментен баланс/дисбаланс подлежи на пребалансиране. Всъщност преминаването на динамичната система човек от болестно състояние в здраво състояние се разглежда като излекуване. И тук идва най-интересното.
Считам /коментирам моята терапевтична практика/, че поставянето на диагноза е нож с две остриета. От една страна имаме моментна яснота за състоянието, която дава възможност за адекватна и бърза „външна намеса” - от лекуващия, но от друга страна човешкото същество има склонност „да се хваща” за диагнози, които му обясняват нещо. Проблемът е, че моментната яснота /диагнозата/ подсъзнателно започва да служи като оправдание, за две неща.
Първото явление е несъзнаваното оправдание „аз съм болен и имам нужда от лечение и чакам да ме лекуват”. Това оправдание автоматично, „вади главния герой” от ролята на „главно действащо лице” и го поставя от активна в неактивна позиция. Така основната „битка е загубена” още в началото на търсенето на проблема благодарение на оправданието-диагноза.
Втория проблем от поставянето на диагноза в психотерапевтичната практика се нарича вторична полза от болестта. Това е несъзнателна реакция на психиката, която търси чрез болестта ползата да привлече вниманието и грижата на околните. Звучи доста изкривено нали?
Да, но е така. Всеки от нас има нужда от внимание и когато не го намира по здравия начин, болестта е начин за получаването му, а официализираната от дипломиран специалист с диагноза болест, е доста недвусмислен начин за доказването и пред околните. Така самият болен е загубен за собствената си кауза, за каузата на собственото си здраве. Странен ли ви се струва е този поглед към проблема ви и поставената диагноза?
С разсъждения си относно двата метода в лечението, Западния предимно конкретен, точен, сравнително статичен и императивен и Източния, отворен, неконкретен и динамичен, неимперативен, поставих пред вас основните подходи към причинната верига проблем-симптом-болест. Личното ми становище е, че не можем да се справим адекватно в тази причинно следствена верига, докато не стигнем до проблема и не го решим, а доказан от психосоматичната медицина е факта, че основните проблеми за нашето здраве са в нашата психика, в спомените, в начина по който възприемаме нещата в живота си и начина по който реагираме на тях. Ако питате кой подход за лечение предпочитам ще отговоря, предпочитам Интегративния подход/комбиниране на методи/ в лечението на болестта. Защо?
Западния подход е по-бърз, по-лесен, но работи „по-плитко” – работи предимно със симптома и диагнозата. Ползвам го, но в началото и то много внимателно, толкова колкото е необходимо.
Холистичния подход е по-бавен, изисква повече усилия, но-работи по-дълбоко – предимно с причината и състоянията и лично аз предпочитам този подход като основен. Харесвам да работя със състоянията, търсейки причините. Мнението ми е, че не е правилно да се отрича нищо работещо. Просто е достатъчно да приемем възможностите му и да го ползваме, не забравяйки основното.
Ако искаме истинско здраве е нужно да „извадим плевелите с корените”, а начинът ни на живот да съответства на принципите на Сътворението. Всичко друго са заблуди, коя от коя по-удачни или неудачни.