кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!
Къде ми е класната стая,
къде е коравия чин,
а, б, в, тире, запетая,
забравих ги вече - амин!
А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели.
Не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря, дали?
Пост на Росица Русева в Гугъл+ ме инспирира
да напиша този материал. Част от публикуваните от нея снимки ме върнаха назад в
детските ми години, когато съм бил същия. Никой не ме спираше да излизам и да
общувам с когото си поискам. Било с децата от моят или друг квартал, било с
деца от моето или някое съседно училище. Не ни организираха нищо, просто
излизахме и играехме на каквото ни доуде на ум. Бяхме свободни да избираме къде
и с кого. Е, трябваше да се приберем преди тъмно, с някои изключения, но затова
пък бяхме свободни.
И така всеки ден. Не ни се прибираше. Не искахме,
бяхме ненаситни да сме заедно и да се радваме, да играем, да тичаме, да
изследваме нови и нови предизвикателства. Не знаехме обаче, че ще свърши.
Нямахме и идея. Всъщност на знаехме идеята на това прекрасно прекарано време
заедно. Казах заедно.
Да, така е, малко се натъжих и едновременно се зарадвах, извиквайки спомена за лицата, децата,
игрите, глъчката и всичко това заедно. А идеята на това „заедно” беше да ни
приготви за живота, за общуването като възрастни, за нещо по-сериозно,
по-отговорно, по-творческо или по-продуктивно, може би по-стойностно. А дали
всъщност е по-.......?
Не зная, не съм убеден. Зная само че станахме наистина
много „по-.......” във всичко. По-големи, по-сериозни, по-гневни,
по-подтиснати, по-вгорчени, по-умислени, по-преценяващи, по-пресметливи,
по-болни, по-защитаващи правата си, по-силни или слаби, по-............. . И
всеки по своя начин.
Да, казах горе, че не знаехме тогава, че това, което
беше нашият живот тогава, ще свърши. Въпросите са много, например какво свърши?
И какво започна? Какво имахме и какво ни липсва? В какво се превърнахме и как
го позволихме? За себе си, си дадох отговори на някои въпроси преди около 6
години.
Преди години прочетох труда на Йохан Хьойзинха „Хомо луденс”/в превод – играещият човек/. Този труд промени значимо възгледите ми за човека. В предговора към книгата е написано”Играта е въплъщение и изражение на човешката природа такава, каквато е: материална и идеална, физическа и духовна, телесна и интелектуална.”, а надолу е посочена мисълта на Шилер:” „Защото, за да го кажем най-после веднъж, човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе“.
Да, зная, че философията е трудно и досадно нещо, но
все пак ще попитам отново: Не загубихме ли именно свободата, забавлението,
изследването заедно. Не загубихме ли споделянето им именно заедно? Не загубихме
ли най-важното? Играта. Ние, възрастните, сериозните, големите, умните,
знаещите, можещите. И кой наистина е по мъдър, по-истински, по-открит, по-жив,
ние или тези от снимките?
Да, бяхме такива деца. С обелени колена, кални, с
топки в ръце, шумни, тичащи. Сега в моя квартал не виждам групички от играещи
деца. Но затова пък, децата на познатите ми посягат веднага към таблета,
лаптопа и е тихо, много тихо. Мноооого тихо. Питам се още, какво им причинихме
пък на тези деца, сегашните? А какво сме способни да им причиним още? Къде е глъчката,
играта, споделянето, къде е „заедно”? В училището? В спортната зала? Пред мониторите? Темата е дълга.
Колкото до отговора, той едва ли е в книгата на Хьойзинха. По-скоро си мисля, че той си е във всеки един от нас. Той е в детето-Аз. Него питайте!
