Театър, драма, актьори

Преди доста години стигнах до наблюдението, че ние постоянно сме „на сцената” на собствената си „театрална постановка”. Случи ми се изведнъж, когато си позволих да утихна и започнах да наблюдавам. 

И видях тогава, че за разлика от театъра, където малцина актьори са на сцената, а всички сме в топлия и тъмен салон на меките седалки, в живота ни е обратното, почти всички сме на сцената, а малцина умеят да седят тихо в „салона” и да наблюдават. Актьорите са толкова потънали в постановката и собствените си персонажи, че не виждат нищо друго освен сцената. Те и не предполагат, че съществува сцена, салон, постановка, за тях сцената е живота, и тя е единствената възможна реалност. Играта е увличаща. Какво е необходимо, за да го усетите, за да започнете да го виждате? 

Необходимо е да решите да седнете „в топлите седалки” и започнете да наблюдавате другите. В какво се състои идеята ми? Ами простичко е. Ако допуснете, че е възможна тази идея, тогава можете да решите да понаблюдавате. Ние българите му казваме „да погледам сеир”. Как се слиза от сцената? 

Ами простичко е. Достатъчно е да се изолирате емоционално за кратко, да не отговаряте и да не се включвате емоционално в постановката, за да можете да утихнете.  Успеете ли да го направите имате шанса да започнете да забелязвате отделните роли, на „бащата на семейството”, на „домакинята”, на „обидения”, на „дистанцирания”, на „центъра на внимание”, на „подредения и подреждащия”, на „загрижения”, на „жертвата”, на „вечната черна овца” и други. Много роли, много актьори, шарен свят, но дали е истински? 

Гледайте, но прогледнете ли ще видите, че никак не е „сеир”, ами си е чиста драма, понякога мелодрама, а понякога преминаваща в екшън или направо в трагедия и то различна постановка за отделните участници. 

И тогава започвате да виждате, че всъщност никак не им е леко на актьорите, защото май са поели не техните роли, а някакви роли, в които ги е поставил по някакъв начин живота уж случайно, но целия проблем е, че те са повярвали в тях и са ги приели за собствени. Проблемът е, че бидейки „вътре” в постановката и втренчени в нея, актьорите виждат само нея, а не елементите и, и особеностите им. 

Тогава от очакване с любопитство за „сеир”, наблюдението Ви дава мъдростта да опознаете и провидите собствената си роля освен ролята на другите, чието изпълнение вече няма как да Ви изглежда „сеир”, защото започвате да усещате болката на драмата. Каква полза от това? 

Това ще Ви донесе нещо много важно. Излизайки от болката на драмата, Вие добивате очи да я виждате и когато с тези очи вече сте готов да срещнете собствената си и чуждата реалност, такава каквато е, тогава идва смелостта да намерите себе си. Да излезете от собствената си драма. А намерили себе си, ще си давате винаги сметка кой сте, от какво имате нужда, кое Ви носи радост и кое не. Да, тогава отново ще се качвате на сцената, но ще сте много по-истински, цялостни и уверени, знаещи и можещи. 

Тогава имате шанса, изхождайки от познанието кой сте, да намерите истинската си роля. Това е шанса да „излезете от матрицата” на подсъзнателния си начин на живот. Тогава можете да намерите и други, които играят себе си, но без драма, защото просто са. А те не са много.

Ще цитирам Д-р Смодермън, чието слово относно драмата ми допадна. Той казва: „Драма е това, което правите, когато сънувате, докато сте буден. Драма е театърът, който “без да искате нарочно” играете в живота си и който смятате за истина. Цел на драмата е да докажете на другите и на себе си колко сте прав. Състоянието, в което се намирате, когато сте на сцената на живота, се нарича “жертва”. Положението на жертва оправдава за разсъдъка всяка роля, която му изглежда важна, все едно колко разрушителна е тя за него или за другите. В крайни случаи самоубийството и убийството са драматични инсценировки, които трябва да докажат на света колко прав е артистът и колко неправда му е била причинена.

Повечето хора не стигат до самоубийството или убийството, за да докажат колко са прави. Повечето използват драмата по начин, който убива преживяването на живота вместо самия биологичен аспект на живота. Драмата не е нещо еднократно, а продължава дълги периоди от време като начин на държание в едно отношение. Убийството на едно отношение обикновено се извършва през дълъг отрязък от време, а не чрез един удар. Все пак почти във всяко драматично отношение има един момент, когато Вие преживявате убийството му и оправдавате неговото приключване. Обикновено драмата не свършва с процеса на приключване. Остава още да докажете, че сте били прав и че е било редно да напуснете отношението. Това изисква нова драма. Друг аспект на драмата, който би трябвало да се познава, е че тя, макар и преднамерена, е несъзнателна. За пример следната аналогия: ако имате пред себе си един компютър, чиито копчета натискаме правилно, за да му заповядаме да извърши нещо, за което е програмиран, и ако всички схеми и токови кръгове в него функционират правилно, той ще изпълни нашата заповед. Той няма да съзнава какво върши – просто ще го върши. Точно така е и с драмата. Когато играете драмата си, Вие сте програмирана машина, която не осъзнава своята програма.”

Моето лично мнение за драмата е, че играе драмата на собствения си живот онзи който не умее да играе себе си, който не умее да живее истински. Драмата винаги се явява заместител на истинския живот, защото сме родени за сцената на живота, а драмата е просто най-лесния, пасивния избор. Драмата е вид избор на постановка, а театъра е живота. Всъщност, за какво ни е театъра. 

Ами това е живота ни. В „тъмнината на залата”, изолирани от този живот трайно седят аскетите, отшелниците. Не пледирам да станем отшелници, а да се научим да утихваме и наблюдаваме другите и себе си, за да стигнем до дълбокото разбиране за себе си, това ли е моята роля, тази роля от която душата ми има нужда или играя роля, в която съм попаднал случайно, по стечение на обстоятелствата в живота ми или пък изпълнявам нечии невротични амбиции за мен или пък своите собствени такива. Това е тишината, в която можеш да чуеш нуждите си, онези дълбоки потребности, които са си само твои и само ти можеш да стигнеш до тях, но си пренебрегвал. 

Само намирайки в себе си тези забравени импулси можем да изградим около тях нашата истинска, автентична роля. Само тогава, там на сцената играем себе си, своето истинско Аз и то е искрено, неподправено с фалш и изпразнено от напрежение. Тогава ролята тече естествено, следва пътя си. 

Когато Аз играе Аз, има шанса да срещне други Азове, което да му донесат това от което винаги е имал нужда, обич заради обичта. Тук пак ще повторя гещалт-молитвата: „Аз вървя по пътя си, ти вървиш по твоя. Не съм дошъл на този свят, за да оправдая очакванията ти, и ти не си на този свят, за да оправдаеш моите. Ти си си ти, аз съм си аз. Ако случайно се срещнем, това е прекрасно. Ако ли не - нищо не може да се направи.“ Смятам, че това е една от основните ми насоки в професията на психотерапевт – откриване на автентичността.

В края на краищата нищо от написаното тук няма императивен характер. Сигурно ви се струват странни тези разсъждения, но ако някъде там подсъзнателно, дълбоко във Вас усещате, че май има нещо такова, по-скоро като чувство за нещо познато, то тогава бихте откликнали на една вътрешна нужда като: „май не ми се стои в матрицата?” или на въпроси от рода „Кой съм аз?”, „Какво съм аз?” и те биха Ви задвижили към Вашата истинска същност или не .