Порази ме стихотворение на Ясен Ведрин, публикувано в Гугъл+. Заболя ме от тежките думи. И са основателни, много основателни, но веднага започнах да си задавам въпроси. Кое ми причини болката? Каква е причината да е толкова силна? Колко ли го е боляло този човек, за да го напише? Колко ли време го е боляло, докато стигне до тези думи и поведение към детето си? И много други. Но прочетете стихотворението първо, струва си:
Тръгвай сине! Напред, и… късмет!
Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана…
Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.
Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата –
не се връщай тук никога вече.
Даже вън да е тежко – ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък – поне се живее.
Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.
Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.
Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха…
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!
Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е…
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.
И да пишеш… Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета…
Усмихни се, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета.
Първата ми реакция беше следният отговор:
"Тъжно! Факт е. Обаче ако избягаме всички, дали ще остане България. Избягаха ли опълченците, избягаха ли Ботев и Левски и хилядите дали живота и усилията си, избягаха ли всички онези българи, които съхраниха страната ни и я градиха. Да, сега я разграждат наши с чужда "подкрепа", тъжно е, но кога не е било така по някакъв начин. Но ако избягаме и ние какво ще стане с това, което опазиха дедите ни до сега? Ако учим на това децата си, какво ще им оставим от нас? Сълзите в очите ни за спомен, отчаянието си, пораженчеството си, слабостта си? Тук работа има, но всички свикнахме някой да ни осигури работа, че искаме и да е добре платена, тоест недоволни сме. Не мислите ли, че чуждите държави, където пращаме децата си и доходите са високи, не са си "изработили" там хората тези доходи през изминалите години и векове. Да, и оттам много хора се изселиха по Америките, но онези които са останали са градили, за да може сега нашите деца да взимат добри доходи там. Смятам, че тук има мнооооого работа, но ние свикнахме със заплатата и пенсийката, че ни е по-лесно. Свикнахме да не си даваме зор да търсим алтернативи, да измисляме нови неща. По-лесно е да се отчаяш, вместо да измислиш и да градиш измисленото. Трудно е да си инициативен. Да предложиш нови неща на хората. Това ще дойде си мисля. Ще има и ще живе добре този, който е иновативен, борбен, различен, работлив, не се отчайва, старателен, търсещ. Това ми е мнението. И колкото повече хора го разберат, толкова повече „опълченци” и градящи ще има тук. Свикнахме да се оплакваме. Това е срам! Въпреки тъжните факти. И го предаваме на децата си. Ей това е страшното. Въпреки тъжните факти е нужно да съхраним достойнството си. Ние позволихме да се случват тъжните факти."
После продължих, провокиран от коментара, че „сама птичка пролет не прави”:
"Да, това "сама птичка пролет на прави" съм го чувал многократно. Но ако птичката пее силно и я чуят други птички може да се съберат и да не са сами. Ние българите си имаме голям проблем. Имаше хубава приказка, че 1 българин струва повече от 1 японец, но 10 японци струват повече от 10 българи. Дали е случаен заветът на Кубрат? Даже да е истина, си струва да се замислим защо ли пък в нашата история има такова нещо. Колкото повече станат "пеещите силно птички" толкова "по-топло" ще им става, по-големи са шансовете да стигнат до „пролет”. За разлика от птиците обаче ние сме материализиращи същества. Каквото поискаме това става. Само да се научим да искаме. И да си позволим да "пеем" заедно, а не да мърморим поотделно. Тогава сме силни."
Така, връщам се към всичко това сега, седмици по-късно, защото темата се оказа, че още не е „утихнала” в мен. А както усетих, няма и да утихне, ако не напиша това тук. Да, страдаме защото сме я докарали до пенсийка и заплатка, страдаме, защото не се очертава по-добро от това, даже се очертава да лежим на заплатката до преклонна възраст, та да не стигнем и до пенсийката, така де икономии трябва да се правят. Така е, като се застоим на едно място започваме да икономисваме от себе си. Много въпроси има в мен към всички, които управляваха до днес България. Много упреци съм и чул. Но не аз ще задавам въпроси на тях. Не аз ще задавам въпроси на тези, които ни докараха до тук. Защо ли? Защото „сама птичка пролет не прави”. Така е. Но има кой да ги попита. Това ще сме многото „птички”. От предците си зная поговорката „Глас народен, глас Божи”. Да, ние заедно ще направим „пролетта” на България ако спрем да се оплакваме и да мърморим и действаме. Да говорим и действаме, да творим всеки в неговата област. В края на краищата каквото било, било. Бъдещето се гради днес с действия, с лице и ръце напред, не с яд за миналото, не обърнати постоянно назад. Но, така де, за мен започнах да говоря. Не напуснах. Останах. Боря се. Работя. И не съветвам дъщеря си да напусне, защото и у нас ако вложиш душата си в работата си, градиш, даваш от сърце, има предостатъчно за всеки. Тя ще си реши къде ще живее. Това е неин избор. Аз моя съм го направил. А можех и да легна на една заплатка и да мърморя, чакайки пенсия. Защо говоря за себе си?
Ами отговорен съм за себе си и собствените си поведения. Не е моя работа да съдя никого, не желая да мърморя, да се чувствам недоволен, предаден, смачкан, обиден, нито виновен. Обратно, работя, винаги съм работил, градил, мислил, усъвършенствал, борил, обичал, давал, получавал. Ако не е така, няма да се чувствам жив. А да да съм жив-умрял не ми допада. Може би това е моята „песен”. Може би. Но предпочитам да „пея”, да живея, да се радвам, да градя, да изразявам, отколкото да страдам и мърморя, да „храня” болка, мъка, тъга, че и да ги разпръсквам по света. Не желая да „заразявам” другите с песимизъм и пораженчество, не желая да пръскам страдание и болка и не желая да ги предавам на тези след мен, с което да узаконявам страданието и огорчението, като начин на живот в поколенията ни. Мисля да имам здрава отговорност към тях и когато ме погледнат с тъжни и молещи очи да им казвам приказката за Неволята и да ги подканям да я повикат, както правеше с мен моят баща. Тя ще им помогне. И Бог.
