Какво всъщност са емоциите? Това е въпрос, който е разглеждан от сравнително голям брой автори. Единственото общо, което те констатират е, че емоциите са преживявания свързани с инстинктите, с потребностите и мотивите на човек. Те изпълняват функцията на гравитационно поле, в което протичат всички психични процеси – възприятие, мислене, памет, въображение и т.н.
Всички те резултират в положителни или отрицателни емоции, удоволствие или неудоволствие, т.е. в удовлетворяване или неудовлетворяване на потребностите и мотивите на хората.
Емоцията и чувствата са съдържанието и центъра на нашия живот, тъй като те дават пълнеж на преживяванията. Без емоция няма удоволствие и неудоволствие, няма страх, гняв, тъга, болка, радост, обич, съпричастност. Това е „захарчето” или „горчилкатта” и тук между двете емоционални крайности, в това разноцветно отражение на живота ни, той добива и цвят и смисъл и особен и специфичен духовен пълнеж. Без тях той би бил студен и скучен, може би бих казал, много „математичен”, сив. Има и още една важна истина, а тя е, че емоцията ни свързва, без нея нямаше да сме със социална природа.
Добре, а за какво са ни необходими крайностите в емоциите? По две причини, едната е разбираща и целта и е сравнението, а другата преживяващата и целта и е протичането на живота. Как мога да добия представа за хубавото, ако го няма лошото, ако не ги сравня. И ще дам пример.
Аз не искам да ме боли! Но ако не познавам болката, как ще познавам радостта, удоволствието? Е никой не иска, но без болка няма растеж. Един път ме попитаха какво мисля за мисълта „приемай неприятностите и болката, както приемаш и удоволствието?”.
Вярно е, че дълбоко в ума на човека болката е лошо нещо. Всъщност, лошо нещо е неразбраната болка. Тя остава само болка и пак и пак и пак до полуда или? Или до разбиране, до осъзнаване на причините за болката. Да но „те, другите ми причиняват болка”. И още боли и ще боли. И тогава идва другото важно осъзнаване. Моя живот зависи от мен. Протичането на живота ми е моя грижа и отговорност, разбира се стига да няма насилие срещу мен. Тогава процесът се обръща и болката става източник на информация за причините в мен, които са я придизвикали.
Емоцията, в своята разбираща функция е онова усещане, което ни дава информация как се чувстваме в дадена ситуация. И то е безпогрешно по отношение на нас самите, а и често по отношение на другите.
В своята преживяваща функция, емоцията е „цвят”, богатата палитра от усещания, които дават красотата на преживяването, дават му пълнеж и стойност. За това живеем. За да усетим, почувстваме, да оценим другия и респективно изразим себе си по автентичен начин. Емоцията е тази, която ни свързва или отблъсква. Тя ни прави социални, а също щастливи или раними, радостни или тъжни. Тя е в основата на състоянията ни.
Каква е причината на всички тези разсъждения, ще попитате. Смисълът е в тезата, която сега ще изложа. Емоционалността е преживяващия Аз, а менталността /мисълта/ наблюдаващия Аз. Тоест всеки от нас има една преживяваща част и една наблюдаваща. В това е и смисъла на живота, в самия живот или по-точно в 100% присъствие в преживяванията и в натрупването на спомени, опитност и в резултат мъдрост чрез осъзнаване.
Само преживяването може да захрани с материал осъзнаването от ума. Така всеки си върши „работата”, тялото живее, а умът наблюдава, разбира и запаметява. Това е нормалната схема. Какво се случва със съвременния човек?
Съвременния човек се изолира от земята, земното, недвусмислената реалност и заживява в представите си за нещата, тоест в двусмислената реалност. Поради разминаването между представите ни за нещата изградени преди години и настоящта реалност се получава несъответствие, което не ни дава възможност да сме адекватни в реакциите си и да се приспособим към реалността. Но ако аз не се адаптирам към реалността не излизам ли от нея? Но ако аз изляза от реалността, как да живея? Та нали за това съм тук?
Вън от реалността на света аз не съществувам, а това значи да съм мъртъв. Да, така е, ако не се адаптирам умирам и тази формула е вложена в подсъзнанието на всеки от нас. И се задейства страхът от смъртта. Това става автоматично - подсъзнателно, а страха е в ума, в главата. И така се появява и завърта порочния кръг на тревожността, който ни води към панически атаки, генерализирана тревожност, фобиии, депресии и много други състояния. Постепенно тези порочни поведенчески модели се установяват в живота ни.
Така със страха „узаконяваме” неумението си за живеене, оставайки в мислите и живеейки в различни тревожни или депресивни модели. Така заживяваме с ума си, а не с тялото и емоциите. Така емоциите нямат основание да са позитивни , а пълното основание да са негативни. Как да съм позитивен, когато ме залива панически страх?
И ако се върнете няколко реда назад ще видите, че всичко тръгва от това, че сме забравили за какво сме тук, тоест да живеем, а да живееш е преди всичко да усещаш, да изпитваш и изразяваш емоции. Ума следвайки ги, ги наблюдава, разбира и запаметява. Така подтискайки емоциите спираме да се радваме и ставаме недоволни, обидени, нещастни, онеравдани и какво ли още не и още по-лошо, всички околни ни стават виновни.
А радостта е емоция, само че за разлика от гореописаните емоции, тя е положителна емоция. Така се плъзгаме надолу към негативните емоции, вместо към позитивните. Така животът за мнозина от нас става неприятен, нещастен и те не го харесват и някои стигат чак до там да не виждат смисъл в него, а част от тях даже посягат на него за съжаление.
На тези, които не виждат смисъл в живота, той им е омръзнал, мразят го или мислят да му посегнат искам да кажа следното: Не се сърдете на живота. Той просто си тече. Живота просто е. Ние хората го правим лош или добър, ужасен или красив. Ние му даваме цвят с емоциите си. Ако сте само в „черните тонове” на емоциите си, ако не харесвате вашия живот, не му се сърдете.
Проблемът не е в живота. Пробвайте да си зададете някои въпроси, например: Умеете ли да живеете? По-често се радвате или страдате и кое състояние е типично за вас? Сигурно сте чували да кажат някои хора: „то живота е страдание, мъка”. Не мога да се съглася, живота сами си го правим хубав или лош според начина по-който ние приемаме случващото се и реагираме на него, но никой не ни е виновен.
Странни същества сме, ако няма кого да обвиним, обвиняваме даже самия живот, а той е безценен дар, който сме получили именно за това, за да се научим да го живеем щастливо. Замислете се над тази мисъл!
И проблемите и причините за тях са във всеки един от нас персонално. Персонална е и отговорността ни първо към себе си за качеството на живота ни, за това как го живеем. Едва тогава, когато се научим да живеем с удоволствие и радост собствения си живот, смятам че можем да се обърнем към другите, дарявайки ги с радост, обич, разбиране, а не замърсявайки ги със собствените си негативни емоции и обвинения.
Ето това е мястото на емоциите ни, показват ни умеем ли да живеем. Напоследък се питам дали си даваме сметка за личната ни емоционална хигиена и какво причиняваме на себе си и другите, когато сме я занемарили и сме безотговорни към нея.
