Вдъхнови ме да напиша настоящия материал, публикувана мисъл на Джон Ленън:
"Накрая всичко ще бъде наред. Ако не е наред, значи не е дошъл краят"
Спомних си тогава кратък диалог между мен и моя позната, която на коментара ми, че не харесвам конкретно нещо в мен ми заяви: "Ами да, това е като камъчето в обувката. Ако нямаш камъче в обувката, как ще знаеш, че имаш обувка". Да, тогава отговорът и ме впечатли, защото наистина ние така лесно привикваме с комфортните за нас неща, че даже ни стават скучни и безинтересни, като че ли "ами да аз го заслужавам и за това го имам". Така даже може и да изгубим с времето преценка за стойността им за нас в собствения ни живот. Но тук става интересно.
Ами ако имам "камъче в обувката"? Ще спра, ще се сетя за "обувката" си, ще я погледна и, тя ще стане отново значима за мен може би. Ще имам повод да я сваля, огледам и потърся "камъчето". За да го изхвърля от "обувката". Тогава си зададох въпроса: "Добре де, ами ако не става въпрос просто за камъче, а нещо постоянно в мен, което ми пречи и няма как с едно движение да го изхвърля? Ако постоянно ми създава дискомфорт?" В същност, задавайки си този въпрос, който изместваше плоскостта на темата от простото камъче към онези неща в живота, които ми пречет трайно, си дадох следният отговор: "Ами да, онова в мен, което считам за пречещо, всъщност ми помага. Как? Ето така. Дава ми възможност, бидейки буден за него и за това да не го проявя, аз развивам друга моя страна, способност, която умея, в която съм добър. Така то не ми носи дискомфорт, а развитие на определени способности." И ще продължа нататък с външните за нас неща, за да разгърна темата.
До тук говорих за нещата в мен, които ми пречат, но и ме стимулират да вървя. Но нека да помислим и за външните за мен неща от живота. Тоест, онези ситуации, които самият той ми предоставя. А това, което той ми предоставя е случайността. Тя просто идва към мен, докато аз "вървя" напред през годините си и попадайки във вихъра и, мога отново да усетя себе си, способностите си, ума си, емоциите и чувствата си, тялото си, да се усетя действащ, присъстваш, жив.
Напоследък мисля все по-често за живота като за потенция, възможност. Имам шанс да проявя себе си в него по моя специфичен начин. Там, на "контактната повърхност", където се сблъсквам с живота, тоест в конкретния случай, в конкретната житейска ситуация, само там имам възможност да тествам себе си. Така аз съотнасям моята индивидуалност със случката и я доразвивам по моя си начин. Това "триене" между мен и случайността наричам живот. Как ще я преодолея, тоест ще я трансформирам или надградя или приема такава каквато е, зависи от това дали мога да се справя с нея, дали ми е по силите в момента. Да, сетих се!
Сетих се отново при последните ми думи за молитвата на Свети Августин: "Боже, моля те дари ме със силата да се справя с онова, с което мога да се справя, моля те Боже, дари ме със смирението да приема онова, с което не мога да се справя и моля те Боже, дари ме със смирението да различа двете!" До тук добре, но каква работа ми върши всичко това. Нямам нужда просто от разсъждения. Да, така е. И затова ще продължа още малко нататък.
Наблюдавам, че много хора се страхуват от живота. Страхуват се от това да се срещнат със случайността. Страхуват се дали ще могат да се справят с това, което идва към тях. Страхуват се от неизвестното. Не случайно страхът от неизвестното е толкова голям, защото несправянето с живота се приема на дълбоко несъзнавано ниво като равностойно на смърт. А задействан, страхът от смъртта е най-мощната спирачка, той е първичният страх. Тук си струва да помислим и за постоянно растящата в ежедневието нужда от сигурност и това как определени хора и структури я използват, някои за да имат власт над нас, а други просто за да печелят пари. Затова особено значение добива способността ни за справяне със житейските ситуации, такива каквито са. Така има смисъл основно дали мога или не мога. Ако мога, това е добре, ако не мога, това се учи. При всички положения обаче стоянето в неможенето и страхът от случайността е най-сигурният начин за блокиране на живота ни. А той тече с неговото си темпо, като един поток от възможности, понякога буен и бърз, понякога монотонен и скучен, но винаги съдържащ възможността като свое основно предназначение, отнесено към нас самите.
Така разглеждам живота и в частност случайността като потенция, като празен съд, която аз изпълвам със съдържанието на собственото си отношение и поведение или не. Така имам шанса да се проявя чрез тази възможност по моя индивидуален начин или не. Така имам възможността да живея или да наблюдавам отстрани, защото да живея означава да присъствам в живота, в случването като възможност. Така животът се явява за мен предизвикателството да живея. Така мога и смело да заявя, че докато отъждествяваме начина си на живеене с живота, генерално бъркаме. Затова често обвиняваме живота, защото не умеем да живеем. А какво е да живеем? Ами простичко е. Това е да присъстваме в живота на 100% тук и сега с емоция, чувство, мисъл, тяло, отношение, внимание по нашия си автентичен за всеки от нас начин.
