Здравейте,

Благодаря Ви за интереса!

Радвам се, че ми давате възможност да споделя част от идеите, знанията и опита си. Да, по този начин споделям частица от себе си.

Всичко написано от мен тук има елемент на свързаност. Не съм изложил просто отделни теми. Не съм нахвърлял просто знания или опит по тема. Идеята ми е да споделя нещо повече, а то е една по-разширена моя визия за човешкото същество, за проблемите му и същността на някои важни елементи в него. Разбирайки ги, можем да си помогнем да се доближим до онова, което повечето от нас мечтаем, да сме щастливи.

Продължавам да пиша всяка седмица и ще бъда благодарен ако споделите мнението си по отделните теми! Това би ми помогнало да открия нови насоки за работа или мои грешки.

Бъдете щастливи!

Владимир Пожарашки

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Deep Purple / Soldier Of Fortune


Често съм ти разказвал истории за това
как живеех живота на скитник,
чакайки деня, в който
ще взема ръката ти
и ще ти пея песни.
Тогава ти може би ще кажеш
ела легни до мен, обичай ме
и аз със сигурност бих останал.

Но чувствам, остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината.
Като звукът на вятърна мелница
която се върти.
Предполагам
винаги ще бъда
 войник на съдбата...

Много пъти съм бил пътешественик,
търсех нещо ново.
В дни на старост
когато нощите са ледени
аз скитах без теб
но в тези дни помислих,
че очите ми те видяха да стоиш наблизо.
Макар че слепотата е объркваща
показва че не си тук....

Сега усещам, остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината
като звукът на вятърна мелница
която се върти..
Предполагам, винаги ще бъда
войник на съдбата...
Да, аз мога да чуя звука на вятърната мелница
която се върти..
Предполагам,  ще бъда

винаги войник на съдбата...


–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

I have often told you stories
about the way
I lived the life of a drifter
waiting for the day
when Id take your hand
and sing you songs
Then maybe you would say
Come lay with me love me
and I would surely stay

But I feel Im growing older
and the songs that I have sung
echo in the distance
Like the sound
of a windmill goin round
I guess Ill always be
a soldier of fortune

Many times I
've been a traveller
I looked for something new
in days of old
when nights were cold
I wandered without you
but those days I thougt my eyes
had seen you standing near
Though blindness is confusing
it shows that you are not here

Now I feel Im growing older
and the songs that I have sung
echo in the distance
like the sound
of a windmill goin round
I guess I'll always be
a soldier of fortune
Yes, I can hear the sound
of a windmill going round
I guess I'll always be
a soldier of fortune

понеделник, 22 юни 2015 г.

Виртуално



Инспирира ме да напиша този материал стихотворение на Людмила Билярска. Докосна ме темата за виртуалното и респективно реалното. Докосна ме, тъй като в съвременния забързан и невротизиран свят създаваме множество реалности, които са имагинерни, нереални. Създаваме илюзорни светове, създаваме дистанцирани, неистински взаимоотношения, градим фалшиви надежди, лъжем другите, лъжем себе си и в резултат страдаме. Ето и стихотворението: 

Виртуално обичаме.
Виртуално понякога мразим.
Виртуално се срещаме.
Виртуално си даваме път...
Виртуални раздели.
Виртуални надежди отново.
Виртуално е уж...
А душите - реално болят.

Виртуално очакване.
Сред едно виртуално пространство.
И реално безсъние.
След бездушно прострелян момент.
Радостта е пронизана...
И си казваш - Напразно...
Напразно...
Отбелязваш решително -
вече край с виртуалния плен.

С чаша чай в утринта
пред екрана се взираш отново...
Лична страница...
Постинг.
Нов рекомент...
Зачервени клепачи...
Мотивация с твърда основа.

Екстрасистолен старт -
във реалния ден.


Реших да пиша, за да изразя отношението си към този нереален свят, който създаваме. Да, създаваме, защото ние го измисляме, ние го живеем така, ние го захранваме със собственото си внимание и енергия и време. Да, захранваме го с нашата енергия активно или пасивно, създавайки го или участвайки в него. Ние, съществата които имаме потенциала да измисляме, да творим, да насочвеме енергията си чрез действията си. Какво имам предвид?

Визирам света на интернет, комуникациите, медиите и опосредстваните от тях начини на общуване. Но не ме разбирайте неправилно моля! Не искам да отрека ползите, искам да разгледам вредите. Създавайки е нужно да знаем, че не е важно само да създаваш и ползваш, нужно е да си осъзнат за онова, което създаваш и ползваш. Да си осъзнат за неговите ползи и вреди. Всяко съществуващо нещо на този свят има своя позитивна и негативна страна. Като с ножа например. Може да отреже, но може и да убие или с лекарството, може да излекува, а може и да отрови. Всичко е въпрос на начин на употреба, въпрос на доза, въпрос на приложение. И още нещо, нужно е ние  творците да съзнаваме не само какво създаваме, а и как го поднасяме на несъзнателните. Нужно е да умеем да им поднесем не само употребата, а и осъзнаване за ползите и за вредите. Защо?

Ами защото всички ние сме едно цяло. Заедно вървим напред или назад. Заедно тръгваме, заедно и спираме. Да, някои от нас си мислят, че печелят преднина или пари от заблудата и залитането на други от нас. Но това е илюзия. Илюзия, която с по-късна дата застига всички. И ако не застигне в чистата си форма създателите, то застига потомците. Визирам примерно създателите на видеоигри, които създавайки развлечение, създават реално и потенциална зависимост. "Какво ме интересува? Нали не се случва на мен". Ами интересува ме това, че след мен идват децата и внуците ми. Би следвало всичко да ни интересува. Една жена ми каза преди време мисъл, която ще помня винаги: "децата са на всички". Всичко е въпрос на отношение и зрялост си мисля. И нека съм по-конкретен с виртуалния свят на интернет и комуникациите особено.

Да, по-бързо е, по достъпно е, удобно е и разширява невероятно възможностите и за информация и за достъп до повече хора, но хайде да спрем до тук. Къде отиват срещите между хората на живо. Къде отива присъствието "аура в аура", там където участват не само очите и ушите, там където присъстват аромата, докосването и онова тънко усеща "ахаааа....", което невербално се появява във фона на едно общуване и казва мигновено много повече от всички думи, зад които обикновено се крием умело. Какво ще кажете за анонимността, псевдонимите и  умелите или неумели думи в "мрежата". Не ги порицавам, не ме разбирайте грешно. Просто се питам не ви ли липсва там нещо. Нещо истинско. Така, това стихотворение провокира у мен следното: 

Ех реалност! Къде ли те изгубих?
Защо си ми? Аз имам вече виртуалност!
Тя е моята нова, измислена, въртяща се реалност.
Реалността на моите препускащи, несбъднати мечти.
Без тяло, без докосване и ласка.
Тя е моята нова, виртуална маска. 

Открих мисъл на руските писатели, фантасти братя Стругацки: "Этот мир прекрасный, но не забыть бы мне вернуться» /Този свят е прекрасен, но да не забравя да се върна./ Това изречение ме върна отново към същността на написаното тук от мен. Границата. През цялото време всъщност имах предвид границата на ползата и опасността преминавайки я, да не забравим да се върнем в реалността, в която сме предназначени да живеем.

петък, 6 февруари 2015 г.

Тръгвай сине!


Порази ме стихотворение на Ясен Ведрин, публикувано в Гугъл+. Заболя ме от тежките думи. И са основателни, много основателни, но веднага започнах да си задавам въпроси. Кое ми причини болката? Каква е причината да е толкова силна? Колко ли го е боляло този човек, за да го напише? Колко ли време го е боляло, докато стигне до тези думи и поведение към детето си? И много други. Но прочетете стихотворението първо, струва си: 

Тръгвай сине! Напред, и… късмет!

Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана…
Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.
Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата –
не се връщай тук никога вече.
Даже вън да е тежко – ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък – поне се живее.
Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.
Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.
Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха…
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!
Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е…
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.
И да пишеш… Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета…
Усмихни се, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета.



Първата ми реакция беше следният отговор:

"Тъжно! Факт е. Обаче ако избягаме всички, дали ще остане България. Избягаха ли опълченците, избягаха ли Ботев и Левски и хилядите дали живота и усилията си, избягаха ли всички онези българи, които съхраниха страната ни и я градиха. Да, сега я разграждат наши с чужда "подкрепа", тъжно е, но кога не е било така по някакъв начин. Но ако избягаме и ние какво ще стане с това, което опазиха дедите ни до сега? Ако учим на това децата си, какво ще им оставим от нас? Сълзите в очите ни за спомен, отчаянието си, пораженчеството си, слабостта си? Тук работа има, но всички свикнахме някой да ни осигури работа, че искаме и да е добре платена, тоест недоволни сме. Не мислите ли, че чуждите държави, където пращаме децата си и доходите са високи, не са си "изработили" там хората тези доходи през изминалите години и векове. Да, и оттам много хора се изселиха по Америките, но онези които са останали са градили, за да може сега нашите деца да взимат добри доходи там. Смятам, че тук има мнооооого работа, но ние свикнахме със заплатата и пенсийката, че ни е по-лесно. Свикнахме да не си даваме зор да търсим алтернативи, да измисляме нови неща. По-лесно е да се отчаяш, вместо да измислиш и да градиш измисленото. Трудно е да си инициативен. Да предложиш нови неща на хората. Това ще дойде си мисля. Ще има и ще живе добре този, който е иновативен, борбен, различен, работлив, не се отчайва, старателен, търсещ. Това ми е мнението. И колкото повече хора го разберат, толкова повече „опълченци” и градящи ще има тук. Свикнахме да се оплакваме. Това е срам! Въпреки тъжните факти. И го предаваме на децата си. Ей това е страшното. Въпреки тъжните факти е нужно да съхраним достойнството си. Ние позволихме да се случват тъжните факти."

После продължих, провокиран от коментара, че „сама птичка пролет не прави”:

"Да, това "сама птичка пролет на прави" съм го чувал многократно. Но ако птичката пее силно и я чуят други птички може да се съберат и да не са сами. Ние българите си имаме голям проблем. Имаше хубава приказка, че 1 българин струва повече от 1 японец, но 10 японци струват повече от 10 българи. Дали е случаен заветът на Кубрат? Даже да е истина, си струва да се замислим защо ли пък в нашата история има такова нещо. Колкото повече станат "пеещите силно птички" толкова "по-топло" ще им става, по-големи са шансовете да стигнат до „пролет”. За разлика от птиците обаче ние сме материализиращи същества. Каквото поискаме това става. Само да се научим да искаме. И да си позволим да "пеем" заедно, а не да мърморим поотделно. Тогава сме силни."


Така, връщам се към всичко това сега, седмици по-късно, защото темата се оказа, че още не е „утихнала” в мен. А както усетих, няма и да утихне, ако не напиша това тук. Да, страдаме защото сме я докарали до пенсийка и заплатка, страдаме, защото не се очертава по-добро от това, даже се очертава да лежим на заплатката до преклонна възраст, та да не стигнем и до пенсийката, така де икономии трябва да се правят. Така е, като се застоим на едно място започваме да икономисваме от себе си. Много въпроси има в мен към всички, които управляваха до днес България. Много упреци съм и чул. Но не аз ще задавам въпроси на тях. Не аз ще задавам въпроси на тези, които ни докараха до тук. Защо ли? Защото „сама птичка пролет не прави”. Така е. Но има кой да ги попита. Това ще сме многото „птички”. От предците си зная поговорката „Глас народен, глас Божи”. Да, ние заедно ще направим „пролетта” на България ако спрем да се оплакваме и да мърморим и действаме.  Да говорим и действаме, да творим всеки в неговата област. В края на краищата каквото било, било. Бъдещето се гради днес с действия, с лице и ръце напред, не с яд за миналото, не обърнати постоянно назад. Но, така де, за мен започнах да говоря. Не напуснах. Останах. Боря се. Работя. И не съветвам дъщеря си да напусне, защото и у нас ако вложиш душата си в работата си, градиш, даваш от сърце, има предостатъчно за всеки. Тя ще си реши къде ще живее. Това е неин избор. Аз моя съм го направил. А можех и да легна на една заплатка и да мърморя, чакайки пенсия. Защо говоря за себе си? 

Ами отговорен съм за себе си и собствените си поведения. Не е моя работа да съдя никого, не желая да мърморя, да се чувствам недоволен, предаден, смачкан, обиден, нито виновен. Обратно, работя, винаги съм работил, градил, мислил, усъвършенствал, борил, обичал, давал, получавал. Ако не е така, няма да се чувствам жив. А да да съм жив-умрял не ми допада. Може би това е моята „песен”. Може би. Но предпочитам да „пея”, да живея, да се радвам, да градя, да изразявам, отколкото да страдам и мърморя, да „храня” болка, мъка, тъга, че и да ги разпръсквам по света. Не желая да „заразявам” другите с песимизъм и пораженчество, не желая да пръскам страдание и болка и не желая да ги предавам на тези след мен, с което да узаконявам страданието и огорчението, като начин на живот в поколенията ни. Мисля да имам здрава отговорност към тях и когато ме погледнат с тъжни и молещи очи да им казвам приказката за Неволята и да ги подканям да я повикат, както правеше с мен моят баща. Тя ще им помогне. И Бог.

четвъртък, 22 януари 2015 г.

Искрено и стойностно

Нужно ли е някой известен да каже нещо истинско и поради това стойностно, за да бъде чуто? Това е част от изповедта на Киану Рийвс в социалните мрежи. Да, истинските неща идват като прозрения вследствие на личната ни драма с много болка. Текстът, холивудската звезда публикувал в своя профил в Туитър. От сърце ми се иска той да се съхрани, да живее. Винаги съм го харесвал като актьор. Но прочетете това, много е искрено и стойностно, колкото и болка да стои зад него! Струва си. Цитирам от BIG5.bg:

„Аз не мога да стана част от такъв свят, в който съпрузите обличат жените си като жени с леко поведение, излагайки на показ всичко, което трябва да бъде съкровено. Където няма понятия като чест и достойнство и в думите на хората може да се вярва само, когато казват „обещавам“.

(Не мога да стана част от такъв свят…) Където жените не искат деца, а мъжете не искат семейство. Където нещастниците се смятат за успешни, карайки колите на бащите си, а всеки, който има малко власт се опитва да ти докаже, че си нищожество. Където хората лицемерно твърдят, че вярват в Бог с чаша алкохол в ръка и без всякакво понятие за религията си. Където ревността е срамна, а скромността - недостатък. Където хората са забравили за любовта, а просто търсят най-добрия вариант за партньор.
Където хората ремонтират колите си при най-малкия шум без да пестят нито пари, нито време, а самите те изглеждат толкова жалки, че само скъпата кола може да го скрие. Където момчета пропиват парите на родителите си в нощни клубове, клатейки се под примитивни звуци, а момичета се влюбват в тях заради това.
Където M и Ж отдавна вече не се различават и където всичко това се нарича „свобода на избора”, но тези, които избират друг път, биват заклеймявани. Аз избирам свой път, жалко само, че не срещнах разбиране от хората, в които най-много го търсих...“

понеделник, 5 януари 2015 г.

Нещо се случва във Ватикана!



На 23-ти декември, тази година се видях с Димитър Ганчев, водещия на българската секция на Радио Ватикана. Той беше силно впечатлен от речта на папа Франциск от предишния ден във Ватикана и ми разказа за нея. Ще си позволя в долните редове един кратък коментар от мен самия, като ще копирам части от материала на Митко, който можете да намерите на този линк: 


Още в началото на заемането на папския престол под името папа Франциск, Хорхе Марио Берголио постави начало на нещо ново в католическата църква. Започна да доближава католическата църква, като институция до милионите християни. Започна да говори на достъпен език. Започна да не спазва някои традиции в тази вековна институция, с което дава знак все повече, че е време католическата църква да се реформира, и така да стане по-достъпна за обикновения човек. В началото на неговото папство, може би много хора го определиха като популист, поради изказванията му, че е време да се мисли и работи за проблемите на обикновения човек, че e време църквата да се доближи до хората.

И ако всичките му действия и нестандартни поведения извън канона на институцията в началото учудваха, то след речта му пред най-влиятелните духовни лица на Ватикана, състояла се на 22-ри декември 2014та година, не остава никакво съмнение за новия и курс. Тази реч се провежда ежегодно в Клементинската зала на Ватикана в тържествена атмосфера, като по традиция включва основно благопожелания към елита на църквата. Сега обаче речта на папа Франциск, както почти всичко в неговото присъствие във Ватикана излезе извън закостенелите рамки и по един безапелационен начин постави пред висшите духовници казуси, които до момента не бяха официално коментирани.

Папа Франциск очерта пред Курията на Ватикана „15 лечими болести, които изискват търпеливо и постоянно лечение“. Той „подчерта, че като динамично тяло, Курията не може да живее без да се храни и лекува, за което е необходима здрава и истинска връзка с Христос. Без тази жизненоважна връзка, всеки един неин член може да се превърне в бюрократ или обикновен чиновник”. С тези си думи папата „хвърли ръкавица” на всички закостенели бюрократи, които с „болестите си” са превърнали Ватикана в статична институция. Ще цитирам извадки от петнайсете „болести” очертана от папа Франциск, за да разберете силата на предизвикателството му:

„Болестта да се чувстваш безсмъртен, недосегаем или дори незаменим. Курия, която не си прави самокритика, не се обновява, не се стреми към подобрения, е като болно тяло“. Това е болестта на онези, които „се превръщат в господари и се чувстват по-висши от другите, а не в услуга на всички. Често е вследствие на болестта власт, на „комплекса на избраниците“, на нарцисизма“.

Болестта от прекалена оперативност или ония, които дотолкова се потопяват в работата, че забравят за „добрата част, защото пренебрегването на необходимата почивка води до стрес и безпокойство. Времето за почивка, за онзи който е свършил своята мисия, е необходимо и трябва да бъде взето предвид: сред семейството и отпуските, като момент за духовно и физическо зареждане. 


Болестта на умствената и духовната безчувственост. Тя е болестта на онези, които притежават каменно сърце, които „губят вътрешното спокойствие, живостта и смелостта, и се крият зад документите, като се превръщат в „машини за фабрикуване на досиета“, а не Божи хора“, те са неспособни „да плачат с плачещите и да се радват с радостните“.

Болестта за прекомерно планиране. Когато един апостол планира всичко подробно и вярва, че с това нещата напредват, така се превръща в счетоводител и търговец. Необходимо е да се приготви всичко добре, но без да се изпада в изкушението да се затвориш и пилотираш свободата на Светия Дух… Винаги по-лесно удобно да се настаниш в собствените статични и непроменяеми позиции.


Болестта на лошата координация. Когато членовете на Курията „губят единението помежду си, тялото губи своята хармонична функционалност“, като става „оркестър, който издава шум, тъй като неговите оркестранти не си сътрудничат, не са в общение, с чувство за екип“.

Болестта на духовния Алцхаймер или „прогерсивното деградиране на духовните дарби“, което „причинява сериозни щети на личността“, принудждавайки я да живее „в състояние на зависимост от нейните виждания, често имагинерни“. Това се вижда в онзи, който е „загубил памет за срещата си с Господ и който зависи от собствените си страсти, капризи и мании“, изграждайки по този начин около себе си „стени и навици“.

Болестта на съперничеството и на високомерието. „Когато привидното, цветовете на дрехите и отличителните знаци стават главна цел в живота… Това е болестта, която ни прави неискрени мъже и жени, които живеят неискрен „мистицизъм“ и фалшиво „спокойствие“.

Болестта на екзистенциалната шизофрения. Засегнатите от нея са „онези, които живеят двойнствен живот, плод на типичното лицемерие на посредствеността и на прогресивната духовна празнота, която нито докторати или академични титли могат да запълнят“. Много често тя поразява ония, които „изоставяйки пастирското служение, се ограничават с бюрократичните практики, загубвайки по този начин контакта с реалността и конкретните хора. Така, те създават един паралелен свят, където слагат на една страна всичко с което строго поучават другите, а от друга водят скрит живот и често разпуснат.

Болестта на „брътвежите и на клеветите“. Тази болест „завладява човека, като го прави „сеяч на раздори“, (като сатаната), а в редица случаи и „хладнокръвен убиец“ на репутацията на неговите колеги и събратя. Това е болестта на подлите хора, които нямат смелостта да говорят открито, а само зад гърба.

Болестта да се обожествят висшестоящите. От тази болест страдат ония, които „ухажват висшестоящите, надявайки се да получат тяхното благоволение. Те са жертви на кариреизма и опортюнизма, почитат хората, а не Бога (Мат. 23, 8-12). Това са хора, които живеят служението, мислейки единствено за онова, което трябва да получат, а не което трябва да дадат. Това са жалки, бедни и вдъхновени от собствения фатален егоизъм хора. Тази болест може да засегне и самите висшестоящи, когато ухажват някои от своите сътрудници, за да получат тяхното подчинение, лоялност и психологическа зависимост, но крайния резултат е истинско съучастничество“.

Болестта на безразличието към другите. „Когато всеки мисли само за себе си и губи искреността и топлотата на човешките отношения. Когато най-опитният не поставя знанията си в услуга на своите по-неопитни колеги. Когато, поради завист или поради лукавство, се изпитва радост при падението на другия, вместо да му се помогне да се изправи и да се насърчи“.

Болестта на погребалното лице или на навъсените и кисели хора, които смятат, че за да изглеждат сериозни трябва лицето им да изразява меланхолия, строгост и да третират другите – особено подчинените - със суровост, твърдост и арогантност“. В действителност, допълва Папата, „театралната строгост и стерилния песимизъм често са симптоми на страх и несигурност в себе си. Апостолът трябва да положи усилия да бъде учтив, спокоен, ентусиазиран и да предава радост…“. „Не трябва да губим чувството си хумор, дори самокритично, което ни прави приветливи, дори в трудни ситуцации. Колко добре ни действа една порция здрав хумор!“.

Болестта да се трупат материални блага. Когато апостолът се стреми да запълни съществена празнота в сърцето си, като трупа материални блага, не поради необходимост, а само за да се почувства сигурен“. В действителност, нищо материално не можем да отнесем със себе си, тъй като „плащеницата няма джобове“ и всички наши земни богатства – дори и да са дарове – няма да могат да запълнят онази празнота, дори ще я направят по-голяма“. 

Болестта на затворените кръгове или „когато принадлежността към една малка групичка става по-силна от Тялото, а в някои случаи от самия Христос. Дори и тази болест се поражда от добрите намерения, но с течение на времето заробва членовете, които стават „раково образувание“, което застрашава целостта на Тялото и причинява болки – скандали – особено на най-малките наши братя. Саморазрушаването или „приятелския огън“ е най-коварната опасност. Злото поразява в гръб и както казва Христос: „всяко царство, разделено на части една против друга, пропада“. 

Болестта на светските облаги, на показността. Когато апостолът превръща своето служение във власт, а властта си в стока, за да получи светски облаги, или повече власт. Това е болестта на хората, които ненаситно се стремят да умножават властта си и за тази цел са способни да клеветят, да злословят и злепоставят другите, дори във вестници и списания. Разбира се, за да се изявят и да се покажат по-способни от останалите“. Това е болест, която „вреди много на тялото, тъй като кара хората да оправдават употребата на всякакви средства, само за да „постигнат целта си, често в името на справедливостта и прозрачността“.”

Как ви прозвучаха тези думи? Лично на мен много истински, близко, човечно, искрено и честно. Струва си според мен, всеки от нас да се замисли и в личан план за евентуалната проявата в него на елементи от тези „болести”. Папа Франциск засяга чисто общочовешки ценности и проблеми. Благодара на Митко Ганчев за материала му и за това, че ми даде възможност да се докосна до него. Замислих се и още нещо друго.

Защо ли в нашата източно-православна църква не се чуват подобни простички и открити неща от най-високо ниво? Не е ли време църквата ни наистина да заговори на хората на техния език, езика на техния живот, а не на сегашния и език, далечен, каноничен, частично неясен и поради това създаващ усещане за отдалеченост и важност?