Времето се изплъзва и с всичките си пари няма да купиш и една минута повече!

Канзас, "Прашинки във вятъра" 1977 -  текст

Затварям очите си, само за миг, а той си отиде.
Всички мои мечти преминаха пред очите ми, любопитно как!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!

Същата стара песен, просто капка вода в безкрайното море!
Всичко, което правим се разпада в земята, но ние отказваме да го видим!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!

Не се вкопчвай в живота, нищо не е вечно, освен земята и небето.
Времето се изплъзва и с всичките си пари няма да купиш и една минута повече!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!
Прах във вятъра, всичко е просто прашинки във вятъра!

Kansas, Dust In The Wind 1977 - lyrics

I close my eyes, only for a moment and the moment's gone.
All my dreams, pass before my eyes, a curiosity.

Dust in the wind, all we are is dust in the wind.

Same old song, just a drop of water in an endless sea.
All we do, crumbles to the ground, though we refuse to see.

Dust in the wind, all we are is dust in the wind.

Don't hang on, nothing lasts forever but the earth and sky.
It slips away, and all your money won't another minute buy.

Dust in the wind, аll we are is dust in the wind.
Dust in the wind, еverything is dust in the wind.

Мъжкият свят, в който живеем

Отдавна ми се искаше да напиша материал на тази тема, тъй като тя касае всички нас, но сега бях провокиран много силно отново от стихове на Маргарита Петкова:

Този свят - разкроен по размера на мъж,
изрисуван по стил на Пикасо,
по закона на Дарвин изживян не веднъж,
аз обичам по Мърфи - на сляпо.

Нямам шанс за амнистия.
Юридически акт е признало това престъпление:
‘Тя родена е в свят,
разкроен по модел - на Едемско Адамово ребрие’

В този свят – разкроен по размера на мъж,
аз обичам - в земята му лягам.
Цял живот го ухажвам във лицето на мъж,
и накрая го губя – признавам си.

Да, наистина живеем в един „мъжки свят”, свят на войни, на състезания, съревнования, конкуренция, противопоставяне, борби и каузи, непрекъснато усъвършенстване и задължителен ъпгрейд, човешки свят маркиран от жаждата за пари, власт, надмощие, влияние и контрол. Светът днес принадлежи не на хората, а на силните хора. На силата. 

Казвайки „мъжки свят”, едва ли се замисляме за двете начала, мъжко и женско, ин и ян, в чийто баланс се намира ключа към хармонията, здравето и благоденствието. Източните народи отдавна са открили значението на баланса в живота. Това е и основния подход на китайската традиционна медицина, да балансира и хармонизира двата вида енергии, като нарича балансираното им протичане в нас здраве. Какво правим обаче ние „западните хора”? 

Ами правим „мъжки” неща. Състезаваме се, конкурираме се, сражаваме си, борим се за пари, власт, успех, позиции. Тоест правим основно мъжки неща. Правим ги по цял ден. От ставане до лягане. Правим го почти всички, и мъже и жени. Правим го за да оцеляваме, за да печелим, за да успяваме, за да побеждаваме. Правим го, защото от момента на раждането си това сме видели, че правят родителите ни. И не само. От малки ни учат колко е важно да си умен, да знаеш, да си силен, да можеш да се справяш, да си упорит, недоверчив, да си твърд, да си нащрек, да си амбициозен. Всички тези неща са приоритети на мъжкото начало в нас.

Не ни учат да сме нежни, разбиращи, топли, мили, опазващи, грижовни, доверчиви, творящи красота, добри, обичащи. Не зная защо. Може би защото тези качества са „женски”? Учат ни от раждане да сме мъже, войници. Кой ни учи? Ами учат ни нашите родители, учители, обществото, всички. Кои са всички? Ами ние сме всички. Ние хората, първо били деца, а после станали родители, възпитатели, общество. Така ние хората пресъздаваме „мъжкият свят”, който сме заварили и го репродуцираме. Така ние хората пресъздаваме от поколение в поколение дисбалансираният свят, който ни убива ежедневно. Недоволстваме, от напрежението, войната, съревнованието. Но нали това сме създали, нали в него участваме? Кой ни е виновен? 

"Мъжкият свят" стана проблем и за мъжете и за жените. 

В него нито жените могат да са жени, нито мъжете мъже. Жените се борят като мъже, а мъжете искат да са по-мъже. И знаете ли защо? Защото мъжкият свят на непрестанни борби и войни ни отдели от човешкият свят, света на Хората, света в който има истинско място за понятия като мир, любов, радост, споделяне, милост и много други неща, за които все повече мечтаем. Да, в него има място и за съревновение, доказване, търсене и откриване, изява.Човешкият свят е света на баланса, хармонията, в него има от всичко, но мъдро, а не изродено до болка.

Прекалено мъжкият свят е света на войните, противопоставянето, омразата, разделянето, алчността, борбата за още и още печалби, придобивки, територии, служители, лукс и илюзорни забавления. Свят губещ връзките си с майката земя и отиващ към саморазрушение. Защото завладяването и разрушението са крайностите на мъжкото начало в нас. Но „монетата” винаги има и друга страна. Мъжкият свят донесе на хората материален просперитет и развитие, проучване и открития. Технологично човечеството се разви неимоверно през последните няколко стотин години. Благодарение на съревнованието, живеем в един много по-удобен свят, по-комфортен, по-съхраняващ ни като вид на един чисто материален план. Но както знаете няма безплатни обяди. „Коремът” е пълен, душата е празна.  

Не е просто тъжно. Тъгата е примирение. Страшно е. Ние „храним” този луд свят. „Храним” го с тъгата си, с примирението си, с това че се включаваме в неговото лудо темпо и изисквания, в неговите условия и и препоръки. Включваме се в неговата безкомпромисност с детска наивност, недавайки си сметка какво губим и какво печелим. Добре, печелим пари, коли, къщи, власт. Но губим живот, здраве, време, нерви, близки, обич, нормални човешки отношения. Губим човечността си. Губим себе си. 

И правим това деяние със „широко затворени” очи. Защо? Защото го усещаме, изпитваме на гърба си, страдаме, а продължаваме. Как продължаваме? Ами простичко е. Като вярваме, че такъв е светът. Не мисля така. Мисля, че светът ние сами го правим. А правим това, в което вярваме. Питам! Защо не правим това, което искаме? Това от което имаме нужда?

Да говорим истината открито. Да се обединяваме за решение на проблеми, вместо да делегираме безотговорно към нас самите, правата за това на хора алчни, лъжливи, лицемерни, груби, арогантни, тоест все „сражаващи се”. Да обичаме и да го изразяваме. Едва ли ще спрем да „воюваме”, докато не станем отговорни първо към себе си и самите ние не станем по-меки, разбиращи, топли, добри, радостни, създаващи красота, грижовни, свързани. Мисля, че сега повече от когато и да било, имаме нужда да отворим очите си широко и да култивираме тези качества, за да променим общата нагласа в обществото си. И виждам все повече прояви на тази тенденция, все повече мероприятия, изяви, материали в медии и интернет. Но са много разкъсани и епизодични. 

Важи са не „капките дъжд”, а истинският, напоителен „дъжд”, който ще донесе баланса в нагласите ни към живота, а оттам и баланса и хармонията в самия ни живот. В този ред на мисли съм убеден, че начинът ни на живот си зависи от всеки един от нас и ако всеки започне да си позволява в живота си онова от което има нужда и започне и да го изразява смело, то тогава наистина ще „завали оня дъжд”, от който наистина имаме нужда.

Какво каза Мечо Пух

Често цитирам мисълта на Мечо Пух: „колкото повече, толкова повече!”. И не случайно, това е велика фраза, отразяваща природен закон. Цитирайки я наскоро отново, се сетих, че този популярен герой има и други крилати фрази. Всъщност словата са на автора на книгата Алън Алексанкър Милн. И потърсих в мрежата. Вижте какво намерих в Уикипедия:

• Колкото повече, толкова повече!
• Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.
• Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.
• Понякога седя и си мисля… а понякога просто си седя.
• Отдавна, много отдавна — онзи ден…
• Правописът ми е Колеблив. Добър правопис е, но се Колебае и буквите отиват на грешни места.
• Пух: Какво трябва да… трябва?
• Какво се подарява на някой, който иска всичко, а няма нищо?
• Има дни, в които не е важно как се пише втoрник.
• Пуx? — Да, Прасчо. — Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!
• Когато някой казва, че няма никой, значи има някой…
• Всяко нещо струва друго нещо.
• Когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде…

Поздравявам с тези слова всички пораснали и не пораснали деца.

.

Какво пък има толкова да се делим, нали всички сме просто хора

Гледах тази снимка от Радж Кумар, от три дни публикувана в Гугъл+ от Мария Гигова. И всеки път се "обаждаше една струна" отвътре в мен. Малко е тъжна може би, но винаги ме е питала: "какво пък има толкова да се делим, нали всички сме просто хора". Всички имаме нужда от едни и същи простички неща всъщност, а сме хукнали за още и още в различни посоки. Различните посоки ни разделят и ни отдалечават от основната ни характеристика на духовни същества - заедността.

Темата е интересна и си струва да се замислим. Отдавна наблюдавам с любопитство човешкото същество. Доста е странно, красиво, жизнено, глупаво, искащо, но незнаещо как, търсещо, но упорито със затворени очи и затова ненамиращо, объркано и може би затова и странно. Приличаме често на малки котета, които си гонят опашките. Знаем, че няма да ги хванем, но продължаваме. Само че ако малките котета спират, виждайки че не става, те просто си играят, ние обаче сме упорити. Продължаваме и разбира се се ядосваме, но продължаваме, плачем, но продължаваме, страдаме, но продължаваме. И знаете ли защо?

Защото сме със затворени очи. Затворени очи за твърде много неща. Затворени очи за себе си, за другите, за света, за природата, за живота. Не сме слепи, по-скоро сме свикнали „да мижим” и да се ядосваме. Тази схема явно ни изнася. Хем нещо се случва, хем изразяваме яда си, който не умеем да насочим в правилната посока, хем живеем с усещането, че нещо правим. Та за разделянето между хората говорих.

Именно на тази тема си държим „очите здраво стиснати”. Разделяме се всякак. Делим се на черни, бели, жълти, делим се на българи, турци, гърци, германци, американци, руснаци, китайци, француци, патагонци...., делихме се на Седесари, Бесепари, Депесари и какви ли не измислени твари, делим се на интелигенция, работници, селяни и всякакви други официални и неофициални касти, делим се ........ и ние вече се чудим накъде да се разделим. В момента в Англия чух тече дебат в медиите за въвеждане на някакъв вид кастова система. Странно! В 21-ве век сме, а като го чух усещането ми беше за Индия, някъде там далеч назад.

Не ни стигат старите деления, а и нови си измисляме ползвайки обвинения, ползвайки представки като „по-„ и „най-„, ползвайки парите/бедни и богати/, ползвайки Бог, назовавайки го със десетски имена, създавайки му различни храмове. А истинският храм къде е? Грижим ли се за него? Кой ли?

Ами този който ни свързва. С Него, нас един с друг, нас със себе си самите. Къде е храмът? Ами тук е. Душата е храма. Тази която има нужда от топлота, обич, ласка, грижа, радост и споделяне. Тя е тази, която ни свързва с всичко и всички във вселената. Погледнете снимката отново! Струва си!

С какво се "храни" душата ли? С обич бе хора, с обич, с човешка топлота, с разбиране и радост. А ние се опитваме да я нахраним с пари, коли, имоти, лъскави дрехи и обувки. Тя не разбира този „език”. Тя си има неин език. Езика на обичта и споделянето, на съпричастността и радостта. И още нещо.

Купуваме многото дрехи за тялото? Не, не е вярно, тялото има нужда от една дреха и нужната му дреха е удобната и топлата дреха. Лъжем се, купуваме си многото дрехи за ненаситните умове, искащи още и още, за умовете, които боравят с категории като „по-...„, „най-...”. За умовете си, които не умеят да се зарадват, защото ума не го може това нещо радостта. Радостта идва от душата и се изразява и изживява като емоция чрез тялото. Защото душата живее в тялото. Те живеят в единство. Колкото до ума, той има други функции. Той претегля основанията, разбира и оценява. Или както се спомена наскоро: „всяка жаба да си знае гьола”.

Та на снимката се връщам и спирам. Имаме ли нужда да се делим? От какво имаме нужда всъщност? Не са ли това на снимката две еднакви същества от един вид? Да, има разлики, ние сме седем милиарда подобия и сме различни, но това не е ли красиво? Не е ли красиво да се докосваш до такива като теб, същите, но различни. Това не създава ли разнообразието? Не е ли разнообразието носителя на интересното? Не е ли интересното носителят на движението? Не е ли движението същността на живота? Дааааа. 

Зададох много въпроси, зная, но съм си ги задавал много пъти до сега. Просто реших да ги споделя. Ако желаете потърсете и вие отговори. Може пък да намерите нещо интересно и ново. Позабавлявайте се! Мисля си, че само който търси, умее да намира.

„Уж никога не влизаме със взлом един при друг, а после се ограбваме."

От тези думи на Добромир Тонев, публикувани от Мая Христова, тръгна настоящия материал. В главата ми нахлуха много разнопосочни мисли, които не успях да спра, а имах нужда да подредя и да им дам завършеност. И ще го направя тук.

Страхотно казано! И се зачудих как го правим, или може би какво правим. Правим го всъщност простичко. Очакваме. Изискваме. И се борим за това. Защо ли? Най-вероятно се борим, защото не можем да приемем другия какъвто е. Не можем да приемем другия такъв, какъвто е и поради това се опитваме да го променим според собствените си изисквания и очаквания. Ами да! Воюваме.

Простичко е, кой граби? Граби този, който не може сам да направи нещо и затова го взима от другия. Грабим това, което нямаме. Грабим, когато искаме наготово. Грабим, защото не можем да си поискаме. Грабим, защото е по-лесно да отнемеш, отколкото да помолиш. А често да помолим е синоним на слабост. Грабим и защото очакваме, а очакването сочи вътрешна липса. Какво очакваме?

Очакваме да имаме. Очакваме да притежаваме. Имоти. Коли. Пари. Хора. Внимание. Обич. Граби искащия да притежава. Ненаситно това желание е. Притежанието. Не задаваме въпроси като: „Колко ми е нужно?”, „Всъщност, това нужно ли ми е”, „Мога ли да притежавам човек?”, „Какво е това да притежаваш някого?”, „Какво му причинявам с това?”, „Мога ли да притежавам обич, внимание?”, „Какво ми носи притежанието?”, „А какво ми взима?”. Що за реакция е всъщност това? 

Ами детска, незряла, импулсивна. Защо казвам детска? Защото имам предвид не малкото невинно дете, а детето развиващо Егото си. Детето свикнато да получава без да дава. Детето разбрало, че да притежаваш е сила, която може да се превърне във власт в света на хищниците, но не преминало в развитието си, етапа в който научава, че да даваш е мъдростта на истинското имане в света на любовта. Да имаш в един егоцентричен свят е власт, да имаш в един истински духовен свят е любов.

Да, „не влизаме със взлом един при друг, а после се ограбваме”, защото не действаме според себе си, защото не умеем да уважаваме нито собствената си свобода, нито свободата на другия. А как да уважаваш свободата, когато не познаваш индивидуалността, собствената и на другия? А как да уважаваш свободата, когато искаш да притежаваш. Притежанието и свободата са взаимноизключващи се противоположности. 

Сетих се за думите на Фриц Пърлс: „Аз вървя по пътя си, ти вървиш по твоя. Не съм дошъл на този свят, за да оправдая очакванията ти, и ти не си на този свят, за да оправдаеш моите. Ти си си ти, аз съм си аз. Ако случайно се срещнем, това е прекрасно. Ако ли не - нищо не може да се направи.“ Из „Гещалт-молитва”. 

Мисля си, че може би е добре първо да „пораснем” в способността си да ценим не притежането, а свободата, не задоволяването на очакванията си, а индивидуалността. Може би чак тогава ще се осъзнаем, че да се ограбваме е жестоко и ненужно, да воюваме е глупаво и излишно, незряло, да притежаваш поробва не само притежавания, но и притежаващия. Виждали сте как акули и пирани се нахвърлят, когато надушат кръв, нали? 

Такива са много от нас днес, като надушат пари, имот, власт. Тогава няма брат, сестра, роднина, приятел, сънародник, човек. Има битка и кръв, болка, страдание, смърт. Жалко! И такива същества се наричат гордо хора? Не, това са хищници. Да, някои казват:”Човек за човека е вълк”. Отново жалко. Този индивид е останал еволюционно там, в началото на човешкият род, когато човекът е започнал развитието си като маймуна-убиец. 

Мисля по друг начин. Човек за човека е истински човек, когато се срещнат с уважение и зачитане, без очакване. Просто среща. И там, в срещата имат шанс да се открият един друг или не. Чисто, открито, честно, справедливо. А всеки човек е един микрокосмос. А космосът е нещо красиво, обемно, променчиво. Тогава две вселени може да обменят, да дават и получават. Тогава всеки има всичко, без насилие, с радост, с обич, в мир и хармония. Тогава няма страдание, грабеж, притежание, болка, власт. Това е любов. Любовта е връзката. Простичка и силна, но на едно по-различно ниво на светоусещане.