И
така, ние сме общество от цивилизовани личности любезни, трудолюбиви,
съобразяващи се, спазващи правила и норми, кой повече и кой по- малко и едва ли
някой би оспорил тази ми теза. Не се ли
питате понякога: „това аз ли съм?” или”защо правя това?”, не си ли казвате
понякога: ”писна ми, искам да крещя или
да направя нещо различно.” или „искам нещо, но не зная какво”.
Да, а парадоксът е, че и да се запитаме
тези неща, те остават често без отговор и реакция, а най-често остават доста
дълбоко заровени в
нас. Тогава по-скоро усещаме напрежение или някакво неясно недоволство. Така е,
защото съществува една „социална рамка”, система от правила, закони, забрани,
които ни управляват. Раждайки се в цивилизованото общество, на всеки един от
нас му се „случва” процеса на възпитание. С нас са го правили и ние го правим с
децата си. Какво е възпитание?
Най-общо казано това е запознаването на
детето с правилата на обществото. А какво е обществото за всеки от нас? Ами ние
не можем да съществуваме без него. Това са останалите от голямото „стадо”, а
ние сме възникнали като стадни „животни” и
сме социални същества. За какво са ни другите хора? Ами без да сме
принадлежни към общност от хора, не можем да се изхранваме, няма кой да ни
защити, няма кой да ни докосне и погали, да ни утвърди, да ни задоволи нуждата
от секс и всички други нужди. Възможно
ли е да живеем сами?
Сами ще загинем в най-лошия случай, в
най-добрия ще живеем лишени от задоволяването на горните си потребности, защото
потребностите си в пълния им обем човешкото същество не може да задоволи само. В
пълна самота живеят аскетите. В началото на еволюцията ни, преди стотици хиляди
години сме живеели на малки общности, първо групи, после родови кланове, после
племена и сега национални държави. Даже в момента има тенденция света да се
превърне, както е модерно да се казва в едно „голямо село”, тоест глобализация
на човешкото общество в планетарен мащаб. Само че, колкото по-голяма е групата от хора, толкова повече правила се налага
да бъдат въведени - семейни, служебни, според сферата, местни, национални,
интернационални, всякакви. Какъв е резулата към настоящия момент?
Така с разрастването на човешките
общества, днес живеем оплетени в закони, правила и норми – писани и неписани,
които стават основа на живота ни. Само че потребността на „живото” в нас е
много спонтанна, жива, непредвидима и неподправена. Потребността е
нееднозначна. Тя се ражда от нашата най-жива част, тялото и е проводник на
живота. Не се интересува от правилата. Искате ли д разгледаме двете крайности?
Само
автентичният и неподправен индивид може да
усети и задоволи потребността си
такава, каквато е, спонтанно, неподправено и истински. Но обществото не харесва
свободните, непредвидимите, спонтанните и непокорните индивиди. Те са
непредсказуеми и неконтролируеми. Те са първични. Скрито им се възхищаваме,
даже завиждаме, ако направо не ги мразим. Затова то изгражда чрез процеса на
възпитание социопригодни личности.
Личността
е приспособяващата „маска”, на индивида,
с която той вече е удобен за голямата общност. Тя стеснява светогледа и
жизнеността му, но той я приема поради принудата да бъде част от общността, в
която той може да си осигури от другите задоволяването на потребностите от
хранене, защита, подкрепа и други.
Коментирайки двете крайности, Професор
Валдо Бернаскони казва: „личността, се противопоставя на индивида. Личността е социоконформна. Индивидът е
биоикономичен, необуздан, креативен, непредвидим. Личността е Ние. Индивидът е Аз.” Да,
личността е „ние”, защото действа според правилата на обществото, а индивида е
„Аз”, защото се съобразява със своите нужди. Така човек в обществото става
личност и най-често загубва Аза си,
креативността си, спонтанността си.
Забелязвам често у хора с подчертана
склонност към спазване на правила, загуба на представата за собствените нужди,
загуба на спонтанност на изразяване на собственото мнение, подчертана склонност
към „облягане”на правила, закони, или други хора за мнение или подкрепа.
Получава се едно изгубване на Аза, на индивида. Тези хора се отъждествяват с
обществото, което чрез правилата на табуто и тотема/забраната и задължението/
им гарантира сигурност. Така сигурността
става равнозначна на задоволената потребност от принадлежност на индивида
към човешкото общество и в бъдеще. И ето идва същината.
Потребността от
принадлежност е много важна за човешкото същество. Ако не принадлежиш - умираш,
ако останеш сам - умираш. Тя винаги граничи с първичния страх от смъртта. Ето така подхранвайки идеята за сигурност, реално човекът става по-зависим
от нея. Съвременният човек издига сигурността
в култ, с приоритетна важност. Това е
пътя и за реципрочно повишаване на прага на страха на смъртта. Така сигурността,
родена от потребността на индивида от принадлежност, го привързва
към правилата на обществото.
Колкото повече
правила, толкова повече разчитаме на тях, за да определят рамката ни на живот.
Облягаме се на тях и поради принципа, колкото повече, толкова повече. Така те се
превръщат в нашето второ Аз. Така
загубваме доверието в себе си, че ще се справим. Така нуждата от сигурност,
рожба на нашата пасивност се превръща в ценно притежание и съответно в стока. Затова
осигурителния бизнес е процъфтяващ.
Сигурността и
нуждата от сигурност са изобретение на нашия ум и създадената от нас
цивилизация. Те са плод на двусмислената реалност в ума ни/представите ни за
нещата/ и така те са просто идеи. Истината е, че можем да повишим нивото на
сигурността си само временно, но не и да я направим абсолютна. 100% сигурност, още повече в бъдеще няма.
Поради всичко
гореизложено твърдя, че сигурността, като творение на ума е условна идейна
конструкция. Истинския живот обаче е нещо различно, в него нещата се случват.
Спомням си мисълта, че ако искаш да
разсмееш Бог е достатъчно да му споделиш плановете си.
Така, нуждата от
сигурност, породена от нуждата да се задовори потребността от принадлежност на
индивида в обществото, става капан за свободата на Аза и превръщането му в Ние.
Така се изгубва автентичността на същия този индивид и той става маска, удобна
за обществото, самомоделираща се според очакванията за нея. Да, маската е удобен начин да се адаптираме, но не
е Аз. Тя крие много фалш, заблуди и самозаблуди, тя е форма, съдържанието под
нея е различно. Вторичната загуба от
слугуването на химерата сигурност е и увеличаването на пасивността на човешкото
същество, водеща до чисто енергиен дефицит, поради липсата на движение. Така
ние се обездвижваме и физически и поведенчески, което допълнително утежнява
процеса на загуба на идентичност. "Защо
да се движа, та аз съм осигурен".
Така обездвижвайки
се, човек губи способността си за адаптация. Така човек губи безценното нещо
наречено живот, което по своята същност се дължи именно на движещата се
енергия. Понятието живот най-съдържателно може да се определи като движеща се в
него енергия. Така нуждата ни от сигурност се превръща в патология за много от нас.
Неживата материя е неподвижна. Нормалната ситуация е когато има стимул от
околната среда ние да реагираме, за да се адаптираме. А околната среда се
променя непрекъснато. И ако погледнете с добър социален статус са адаптивните.
Облягането на правилата и мнимата сигурност ни взимат именно действената ни природа, реакцията и с това ни
правят неадаптивни, пасивни и рамкирани. Те блокират движенията ни. Това е
ситуация, която въпреки илюзиите ни се отчита от живото същество в нас и то
реагира с повшаване на напрежението, с
повишаване на тревожността и с последващи здравни проблеми. Така илюзиите на цивилизацията, ни взимат истинския живот, а ни дават илюзорно
качество.
Външно изглеждаме
уверени, справящи се, усмихнати, любезни, лъскави. А какво е отвътре? Някъде
там вътре "дреме" едно често неясно недоволство, по-скоро като неясна
неудовлетвореност, ако не и директно изразен гняв, чиито "уста запушваме" често с действия попълващи
елементите на маската - грим, прическа, вратовръзка, аксесоари, коли,
поведение, маниери, поза, тоест какви ли не външни компенсации на вътрешните
липси. Това е и една от причините за треската
наречена "шопинг терапия", която е на мода и определено се
лансира като средство за справяне със стреса. Така де, и аз искам да ми се
случи нещо хубаво, но сред гората от забрани, официални и неофициални пазаруването е разрешено и достъпно средство
да изпитаме удоволствие.
Така заместваме удоволствието от живите и неподправени
наща, които често са табута, с удоволствие социоконформно. И това е само
един пример. Заместването става практика в живота ни. И това е факт за повечето
членове на съвременното общество. Така склонността ни да заместваме естествените
средства за постигане на удоволствие с новосъздадени стойности измислени от
цивилизования ни ум става основание да попаднем в капана на нечии маркетингови
стратегии, които вече много умело изграждат идеи за човешки нужди около
измислени стойности. Така влизаме в илюзорния и програмируем свят на
сигурността и заместителите.
С горните си
разсъждения не твърдя, че сигурността е непременно лошо нещо. Сигурността в
днешното общество е условие за повишаване качеството на живот, тъй като ни носи
относително спокойствие и ни дава възможност да отделим ресурс в други посоки, дейности. Твърдя,
че са вредни прекалените неща. Твърдя, че когато се "облегнем"
твърде много на нуждата си от сигурност и ставаме роби, защото започваме да
влагаме огромен личен ресурс за нея. Самата нужда от сигурност, още и още,
ражда усещане за несигурност, а то става основание за сериозна тревожност в
Аза. Това е и един от пътищата за поява на тревожните разстройства. Тогава
рискуваме да загубим себе си, индивидуалността си, творческия си заряд,
свободата си.
