Здравейте,

Благодаря Ви за интереса!

Радвам се, че ми давате възможност да споделя част от идеите, знанията и опита си. Да, по този начин споделям частица от себе си.

Всичко написано от мен тук има елемент на свързаност. Не съм изложил просто отделни теми. Не съм нахвърлял просто знания или опит по тема. Идеята ми е да споделя нещо повече, а то е една по-разширена моя визия за човешкото същество, за проблемите му и същността на някои важни елементи в него. Разбирайки ги, можем да си помогнем да се доближим до онова, което повечето от нас мечтаем, да сме щастливи.

Продължавам да пиша всяка седмица и ще бъда благодарен ако споделите мнението си по отделните теми! Това би ми помогнало да открия нови насоки за работа или мои грешки.

Бъдете щастливи!

Владимир Пожарашки

понеделник, 22 юни 2015 г.

Виртуално



Инспирира ме да напиша този материал стихотворение на Людмила Билярска. Докосна ме темата за виртуалното и респективно реалното. Докосна ме, тъй като в съвременния забързан и невротизиран свят създаваме множество реалности, които са имагинерни, нереални. Създаваме илюзорни светове, създаваме дистанцирани, неистински взаимоотношения, градим фалшиви надежди, лъжем другите, лъжем себе си и в резултат страдаме. Ето и стихотворението: 

Виртуално обичаме.
Виртуално понякога мразим.
Виртуално се срещаме.
Виртуално си даваме път...
Виртуални раздели.
Виртуални надежди отново.
Виртуално е уж...
А душите - реално болят.

Виртуално очакване.
Сред едно виртуално пространство.
И реално безсъние.
След бездушно прострелян момент.
Радостта е пронизана...
И си казваш - Напразно...
Напразно...
Отбелязваш решително -
вече край с виртуалния плен.

С чаша чай в утринта
пред екрана се взираш отново...
Лична страница...
Постинг.
Нов рекомент...
Зачервени клепачи...
Мотивация с твърда основа.

Екстрасистолен старт -
във реалния ден.


Реших да пиша, за да изразя отношението си към този нереален свят, който създаваме. Да, създаваме, защото ние го измисляме, ние го живеем така, ние го захранваме със собственото си внимание и енергия и време. Да, захранваме го с нашата енергия активно или пасивно, създавайки го или участвайки в него. Ние, съществата които имаме потенциала да измисляме, да творим, да насочвеме енергията си чрез действията си. Какво имам предвид?

Визирам света на интернет, комуникациите, медиите и опосредстваните от тях начини на общуване. Но не ме разбирайте неправилно моля! Не искам да отрека ползите, искам да разгледам вредите. Създавайки е нужно да знаем, че не е важно само да създаваш и ползваш, нужно е да си осъзнат за онова, което създаваш и ползваш. Да си осъзнат за неговите ползи и вреди. Всяко съществуващо нещо на този свят има своя позитивна и негативна страна. Като с ножа например. Може да отреже, но може и да убие или с лекарството, може да излекува, а може и да отрови. Всичко е въпрос на начин на употреба, въпрос на доза, въпрос на приложение. И още нещо, нужно е ние  творците да съзнаваме не само какво създаваме, а и как го поднасяме на несъзнателните. Нужно е да умеем да им поднесем не само употребата, а и осъзнаване за ползите и за вредите. Защо?

Ами защото всички ние сме едно цяло. Заедно вървим напред или назад. Заедно тръгваме, заедно и спираме. Да, някои от нас си мислят, че печелят преднина или пари от заблудата и залитането на други от нас. Но това е илюзия. Илюзия, която с по-късна дата застига всички. И ако не застигне в чистата си форма създателите, то застига потомците. Визирам примерно създателите на видеоигри, които създавайки развлечение, създават реално и потенциална зависимост. "Какво ме интересува? Нали не се случва на мен". Ами интересува ме това, че след мен идват децата и внуците ми. Би следвало всичко да ни интересува. Една жена ми каза преди време мисъл, която ще помня винаги: "децата са на всички". Всичко е въпрос на отношение и зрялост си мисля. И нека съм по-конкретен с виртуалния свят на интернет и комуникациите особено.

Да, по-бързо е, по достъпно е, удобно е и разширява невероятно възможностите и за информация и за достъп до повече хора, но хайде да спрем до тук. Къде отиват срещите между хората на живо. Къде отива присъствието "аура в аура", там където участват не само очите и ушите, там където присъстват аромата, докосването и онова тънко усеща "ахаааа....", което невербално се появява във фона на едно общуване и казва мигновено много повече от всички думи, зад които обикновено се крием умело. Какво ще кажете за анонимността, псевдонимите и  умелите или неумели думи в "мрежата". Не ги порицавам, не ме разбирайте грешно. Просто се питам не ви ли липсва там нещо. Нещо истинско. Така, това стихотворение провокира у мен следното: 

Ех реалност! Къде ли те изгубих?
Защо си ми? Аз имам вече виртуалност!
Тя е моята нова, измислена, въртяща се реалност.
Реалността на моите препускащи, несбъднати мечти.
Без тяло, без докосване и ласка.
Тя е моята нова, виртуална маска. 

Открих мисъл на руските писатели, фантасти братя Стругацки: "Этот мир прекрасный, но не забыть бы мне вернуться» /Този свят е прекрасен, но да не забравя да се върна./ Това изречение ме върна отново към същността на написаното тук от мен. Границата. През цялото време всъщност имах предвид границата на ползата и опасността преминавайки я, да не забравим да се върнем в реалността, в която сме предназначени да живеем.