Тази тема е интересна. Реших да пиша за нея, защото е нещо като базов въпрос, „стълбичка” за слизане надолу към същността ни. Свързана е с темата за драмата и театъра, за които писах в друг материал тук в блога и и дава дълбочина.
Въпросът кой съм аз е важен за всеки човек и то по една проста причина. А тя е, че аз имам нужда да живея по моя си начин, с нещата, които на мен са приятни и които мен ме радват. Искам около мен да са хората, с които аз се чувствам добре. Искам да работя работата, която докато практикувам, все едно не работя, а все едно съм в нея без напрежение, с интерес и усещане за Себе. Колко извратена представа имаме само за работата, нали?
Виждате ли какво отношение сме добили към работата, това с което си изкарваме хляба? А тя отнема често над една трета от денонощието ни. Да не забравяме поговорката: "нищо не е по-голямо от хляба". И тук ще се опитам да разделя двете понятия, аз съм и аз изглеждам. Мога ли да се заобиколя с истински моите неща, ако ми се налага по цял ден да поддържам в очите на другите, а и в своите очи една фалшива представа за мен?
Знаете ли, всъщност, че ние даже не предполагаме, че често много от нас са загубили отдавна, а и продължават да губят истинската представа за себе си с всеки изминал ден. И това само поради простичкия факт, че в хода на възпитанието им от малки, в хода на образованието им, а по-късно и на социалната им реализация в главите им са "прожектирани" очакванията на техните родители, учители и всякакъв тип възпитатели за тях и те са повярвали в тях.
Естествено тези очаквания не са правени по техните мерки, а по мерките на родителите и възпитателите. Те пък са моделирани според очакванията на техните родители и възпитатели. Сещате ли се как едни измислени и установени норми се прожектират и препрожектират от поколение в поколение? Дон Мигел Руис в книгите си нарича процеса на възпитание на децата с острата дума "дресура" и в повечето случаи е прав.
Така ние порастваме формирани според нечии очаквания и представи и то най-често по модела както самия той е бил "калъпиран". Тоест, нашите родители ни напъхват в калъпа, в който самите те са били поставени. И питам! Дали обаче този "калъп" ни е по мярка, дали се чувстваме добре в нечия чужда представа за нас?
А сега си представете, че ви се налага цял живот и да живеете с тази чужда представа за вас. Като да ти купят дреха, които не ти харесва, не е ти удобна, но отговаря на разбиранията за дреха на родителя ти. Това не е ли насилие? Феноменът е, че това насилие е упражнено от нашите родители към нас с най-добри чувства, без осъзнаването на истината, че ние сме различни. Така както към тях е прилагано с добри намерения. Дотук с намеренията на родителите.
И така, оттук нататък ще говоря за нашата роля, а тя никак не е лесна. А каква е тя? Ами много проста, най-често срещаният вариант е да продължим да си носим "дрешката", купена от нашите възпитатели. Само че, носейки една дреха много години, ние свикваме с нея и загубваме назад във времето усещането на неудобство, а оставаме с усещането за "моята дрешка". И нормално, това е автоматичен адаптационен механизъм, който действа безсъзнателно и наричаме изграждане на навик.
Супер, имаме си "удобна дрешка", свикнали сме с нея, но навлизайки в обществото ни се налага да се срещнем с нови изисквания, на училището, университета, после работната среда, нашето семейство. Това е нормално вече за нас, но питам, с какви критерии ще мерим новите изисквания?
Ами нормално за нас вече е да се съобразяваме, с това с което сме свикнали, с приетото от мама и тате, а не с нашите собствени, с тези на собствената ни индивидуалност, които още навремето сме изгубили в хода на възпитанието си, приемайки нечии чужди критерии. Така процеса на съобразяване и приемане на още и още правила се утвърждава и става модел на реакция към новите изисквания, съответно модел на самоподтискане и отдалечаване от индивидуалността ни.
Сетете се сега какво се случва! Всеки следващ опит за адаптация, правен не според индидуалността ни, а според приети и заучени правила изкривява все повече и повече "дрешката", която носим и с която се представяме пред останалите, пред обществото. Така тя става все по-неудобна. Има и друг проблем.
Не само, че се загубваме все повече и повече в ролите, които заиграваме, но се увеличава все повече и вътрешното напрежение между това, което сме, индивидуалността ни и образа, който играем, нашата маска за пред другите. А сега си представете, че и този отсреща също не е истински, а е една маска, играе не неговата истинска роля. Питам!
Какво Ви коства на вас да играете ролята си? А какво ли коства на другия да поддържа ролята си? А какво ви коства и на двамата да общувате поддържайки маските си? Ще кажа моето мнение. Тъжно и гротескно е!
Не ви ли се иска да кажете: "по-дяволите, писна ми, искам да съм си аз! Да правя това, което искам тогава, когато искам". Да, и всички, които искат това са прави, защото да живееш с чужди "дрехи, обувки, шапка, чорапи, колан" е компромис. Компромис със собствения живот. И така, какъв е смисъла на всичко казано до тук?
Ами да направя паралел между "маската", чрез която изглеждаме социопригодни и индивидуалността, която иска само едно, да изрази себе си, такава каквато е. Професор Валдо Бернаскони в специфичния му директен стил пише: "Личността е социоконформна. Индивидът е биоикономичен, необуздан, креативен, непредвидим. Личността е Ние. Индивидът е Аз.
И още нещо важно, а то е онова, което стои между тях двете, индивидуалността отдолу и маската отгоре. Простичко е! Това е купчината компромиси, които сме направили изоставяйки Себето и с помощта на които сме изградили маската. И второ, страхът да не изгубим маската, която толкова се е сраснала с нас, че е станала нашето второ Аз. А да загубиш Аза /макар и насложения/ си е като да загубиш опората си в самия живот. Какво да правя, ако се чувствам така?
Ами отново е простичко. Просто да се запитам честно от какво имам нужда. Как се чувствам сега в живота си? Кой всъщност съм аз? Познавам ли се? Как бих искал да живея и мога ли да живея с компромиси. Да, познато ми е. Тук отзад стои нещо много страшно.
Това е страхът. Страхът да не загубя всичко достигнато. Същият страх за който говорих по-горе. По-добре сигурното познато, отколкото непознатото, изгубено, живото Аз. Да, така е, не е лесно да си жив, защото за да си истински жив е нужно да си свободен. А да си свободен означава да си смел, да си честен, да правиш това, което "извира" от теб, просто защото на теб така ти харесва.
Да, страшно е защото не е сигурно, а сигурността е най-ценната икона на съвремието, зад която стои страхът да си. И така всеки прави своя избор. А способността за избор, е онова, което ни дава чувството за свобода. Е, поне аз мисля така.
