Здравейте,

Благодаря Ви за интереса!

Радвам се, че ми давате възможност да споделя част от идеите, знанията и опита си. Да, по този начин споделям частица от себе си.

Всичко написано от мен тук има елемент на свързаност. Не съм изложил просто отделни теми. Не съм нахвърлял просто знания или опит по тема. Идеята ми е да споделя нещо повече, а то е една по-разширена моя визия за човешкото същество, за проблемите му и същността на някои важни елементи в него. Разбирайки ги, можем да си помогнем да се доближим до онова, което повечето от нас мечтаем, да сме щастливи.

Продължавам да пиша всяка седмица и ще бъда благодарен ако споделите мнението си по отделните теми! Това би ми помогнало да открия нови насоки за работа или мои грешки.

Бъдете щастливи!

Владимир Пожарашки

понеделник, 9 ноември 2020 г.

Covid19

 

Моята среща с Covid19.  Психосоматичен опит и идеи.

 
 

Срещата ми с вируса започна през последната седмица на октомври, 2020 с лека кашлица. Последва тест и позитивен резултат. Посетих веднага Болница "Токуда" за изследвания и лечение, което започнах в къщи по утвърдена в опита схема за лечение на заболяването. Симптомите бяха кашлица, температура, безсилие, мускулни болки, дискомфорт в коремната област. На третия ден започна подобрение и помислих: "Ето, преборих го, това беше". За съжаление на петият ден нещата тръгнаха отново надолу като задълбочаване на наличните симптоми. Коварността на този вирус е в продължителното му действие, в сравнение с други вируси, които съм срещал в живота си и патологичното му въздействие върху много тъкани и системи в посока дезинтеграция.

Останалите симптоми бяха относително стабилни, но наблюдавайки внимателно състоянието си като лекар, ми направи особено впечатление един от симптомите - прогресираща липса на сила. Ставах и се раздвижвах, но безсилието ме връщаше в леглото. Предпочитах да спя. Отидох до болница за нови изследвания. Колегите в спешното приемно отделение ме прегледаха и ми предложиха да остана за болнично лечение. Имах вече пневмония и сатурацията/насищането на кръвта с кислород/ беше недостатъчно. Един от факторите на възпалителния процес беше значително завишен, което ме доведе до мисълта, че организмът оформя и свръх реакция към болестта, с която не може да се справи.

В клиниката ме поставиха незабавно на венозно медикаментозно лечение и веднага ми дадоха назална сонда с кислород. Казаха ми да не спирам да ползвам кислорода. И тогава стана интересно.

Забелязах, че с кислорода се успокоявах в рамките на 30-45 минути, но и започвах да дишам доста повърхностно и стигах до дихателни кризи, изразяващи се, че дишането ми блокираше - за минута ми беше трудно да вдишам и да издишам и се давех, което отключваше кашлица с възстановяване на дишането. Нужни бяха минути да възстановя нормален ритъм на дишане. Това, заедно с наблюдението на твърде високия възпалителен факторRР/ в кръвта ми и ограничения ми дихателен обем ми дадоха основание да мисля за вторичен патогенен механизъм, насложен върху основния инфекциозен процес в белия ми дроб. Имам предвид дистрес синдрома, който представлява нещо като объркване, блокаж и разстройство на вътрешния самолечебен процес, който винаги тече в нас невидимо във фона и осигурява състоянието здраве. Така самолечението е постоянна динамична величина/процес и в тяло и в психиката/ и осигурява вътрешния баланс, който наричаме здраве. Ако той се обърка и дезориентира, а това се случва когато стреса/болестта е продължил достатъчно дълго и не е довел до успешна здравословна адаптация, тогава този процес от здраве-носещ и организиращ се превръща в дисорганизиращо/дистрес ядро с обратна на здравето логика. От наблюденията ми определено считам, че природата му е не просто соматична, а психосоматична.

Считам, че външното за организма медицинско лечение, колкото и да е адекватно, базирано на сериозен опит и екипировка и с пълна грижа, ако не е подкрепено адекватно от вътрешните самооздравителни процеси за съжаление е възможно да е недостатъчно. Всъщност медикаментозното лечение е неспецифично, към последствията, а не към директния причинител, което може да се осигури само от организма чрез изработка на специфични антитела срещу вируса. Така двата лечебни процеса е нужно да водят адекватно, ръка за ръка в посока здраве.

Какво направих. Осъзнавайки блокираното дишане на гърдите си и дистрес реакцията на организма си и виждайки падащите показатели от замерването на сатурацията на кръвта ми, изненадващо и за мен се запитах искам ли да живея. Отговорът беше "Да", но с него дойде и осъзнаването, че да искаш, означава да правиш, да се погрижиш за осъществяване на желанието. А желанието за живот мобилизира силите за живот и възстановяване. Тогава на база на наблюденията описани до тук и познанията си по психосоматика и телесна психотерапия реших за започна да дишам възможно дълбоко и интензивно. Дишах с пълното съзнание, че ми е нужен кислород, ако искам да живея. Така дишах над 24 часа, повечето време на отворен прозорец. Борех се за кислорода си, за живота си. Интересен беше общият ефект - успокоение и олекване.

Мисля, че дишането е важно, като процес, не само от физиологична важност. То не само "краде" кислород за мен от околната страна, който ми е нужен за освобождаване на енергия от хранителните вещества, но вече на ниво импулси, то носи в себе си импулса на живота. А той, истинският ни живот започва с първото ни вдишване, автоматичен процес е и ние не се замисляме за важността му именно защото го получаваме на готово. Завършваме живота си с последното си издихание и с него угасва и импулса на живота, искрата му. Животът е вътре между тези два телесни, а защо не и психични движения. Самият живот е движение. Така активирайки съзнателно дишането се връщаме към живота, засилвайки и искрата му и горивото му, а с тях и движението и баланса, иначе си си отиваме от него.

Каква е ползата от дишането на физиологично ниво. Белият дроб частично е поразен от инфекцията/вируса. Той не е достатъчно функционален. Белодробният паренхим е тъкан с огромна площ в разгърнато състояние и огромен обменен потенциал. Той е фина мембрана. Имам предвид стената на алвеолите. Белият дроб няма собствена активност. Той се разгръща пасивно при активните движения на мускулатурата на гръдната стена. Активните несъзнателни дихателни движения на гръдната мускулатура задават ритъма на дишането в норма, което също се регулира автоматично според моментната нужда. Ако активните движения на гръдната клетка намалеят, няма движение на белодробната тъкан, а ако тя не се движи, не просто пада обменната и функция, но и собственото и кръвоснабдяване започва да пада, тоест, самият бял дроб, като орган не се храни и енергизира добре, а това автоматично намалява собствените му съпротивителни му сили на тъканно ниво, вече атакувани от вируса. Това е ключов момент според мен за обръщане на болестта в негативна посока.

Мнението ми е, че активното дишане е много важно за лечението на тази болест и по-специално на формата и с белодробна клинична находка, за да събудим условно казано вътрешния самолечител и да го изправим срещу болестта, рамо до рамо с медицинското лечение. Но това е грижа на самия болен, не на лекуващите. Те могат само да го подканят към активна позиция. Никой не може да диша вместо мен. Нуждата от апаратно дишане в интензивните отделения е белег на изчерпване на способността на белия дроб да компенсира и се бори. Да, това зависи основно от базовото увреждане от вируса на белодробната тъкан, но защо не и от това дали съм опитал да подкрепя активно съпротивителните си сили. Живота има нужда в случая от разумна, съзнателна подкрепа.

На 16тия час от дишането медитирах. Тръгнаха сълзи. Запитах се защо плача и дойде отговор - страх. Витален страх се беше загнездил в мен. Страх за живота ми. Някъде дълбоко се бях уплашил през всички тези дни, че нямам подобрение, че се влошавам. Страх, но до момента нямах осъзнатост за него. Тялото се беше уплашило. Казвайки това имам предвид несъзнаваните телесни нива на психиката, които са и част от "вътрешния самолечител". Той беше уплашен и затова блокирал. Казвайки вътрешен самолечител не визирам нищо езотерично, далеч съм от езотериката. Аз съм лекар и телесен психотерапевт. Вътрешният самолечител за мен е психо-имуно-невро-ендокринната ос/PNEI/, която интегрира и координира на по-високо ниво отделните системи за баланс в общата система на в организма и поддържа здравето. В медицинските среди от години се споменава този феномен. След като дойде осъзнатостта за страха, тялото ми се отпусна и стопли. Дишането допълнително олекна. Продължавах да дишам упорито. С дишане срещу страха. Така продължих и следващите дни и седмици. На втория ден виждайки сатурацията на кръвта ми на вече почти нормални нива, колегите в клиниката ми махнаха кислорода и ме оставиха да дишам, за да набавям активно кислорода си сам. Спирах ли дълбокото дишане сатурацията падаше. Дадох си сметка, че се боря да живота си. В главата ми стоеше:"искам да съм жив". Доста здрав мотив, ако се замислите.

За себе си нарекох Covid19 вируса на страха. На страха, именно поради този интимен механизъм на блокиране и объркване чрез страх, с който ни заразява непряко, но подмолно, постепенно и неусетно. Считам, че и медиите дадоха също техния дял в страха на обществено ниво, без да се дават адекватни структурирани обяснения, а отразявайки хаотично сензацията. Намирам за нужно адекватното, разумно разбиране на индивида, което активно да подкрепи медикаментозното лечение, за да застанем силни срещу тази своеобразна чума на 21ви век заедно, а не смачкани от страха и причинителя му.

Препоръчвам от личен опит: Дишайте активно възможното дълбоко, но не насилвайте. Постепенно вкарайте дишането в ритъм, от който идва успокояване и стойте часове в него съзнателно. Може да сгънете краката, ако ви е по-комфортно. При замайване масажирайте главата и починете кратко. Успокояването - общо и на дихателния ритъм е показателят за успех. От един момент процесът се автоматизира и е възможно да продължи сам в същия ритъм и дълбочина докато спите през нощта, като при мен. Дишайте легнали на ляво, на дясно, по корем с възглавница под гърдите, въпреки тежестта/разблокира след около половин час/ или по гръб с възглавница под плешките за 30-тина минути, така че рамената да увиснат назад и гърдите да се извият и отворят напред. Също разблокира. Не прекалявайте с нищо! Бавно, внимателно, постепенно, наблюдавайте. От време на време опитвайте да вдишвате дълбоко със задържане около секунда две, за да отваря белия дроб. Може да стимулира кашлицата, но тя е и гимнастика за белия дроб ако не е прекалено силна. Изплювайте секретите! Усетите ли успокоение пуснете музика и дишайте. Постепенно ще се почувствате заредени. Не търсим бърз ефект, а ефект. Това е момента, в който ако усещате сили да станете може внимателно да раздвижите тялото в право положение, но с пълно съзнание за наличието на енергия. Движете краката, таза, гърба, рамената и дишайте. Ако имате сили и потанцувайте. Защо не? Дишането в право положение отваря белодробните основи, които в легнало положение не се разгръщат добре и там се оформят застойните пневмонии. Дишането освобождава енергия, но я ползвайте за раздвижване, което допълнително ще енергизира, а не преминавайте прага на умората. Стратегията, която предлагам е за бавно и внимателно рекултивиране на енергията. Усетите ли се по-заредени лягайте и починете. До 30-тина минути възстановете дишането отново. Целта е бавно и постепенно да се оксигенира кръвта, внимателно и постепенно да се енергизира и успокои тялото, за да се възстановят самолечебните процеси, като се извадят от зоната на разстройство/дистрес. Процесът е бавен, изисква непрекъсната грижа и самонаблюдение. При мен описаното проработи добре и излязох сравнително бързо от наклонената надолу плоскост, по която бях тръгнал, респективно от болницата, но за съжаление не толкова бързо от самата болест. Намирам преживяното за доста самодисциплиниращ опит в личен план.

Моето послание към  този вирус е: "Ще живея защото искам. Няма да се оставя на страха. Защото и да умра, преди това ще живея с чувството, че съм жив и се боря, а не предварително мъртъв от ужас или липса на жажда за живот. Заставам срещу теб с целия собствен ресурс и неоценимата помощ, която ми оказва лечението и грижата на лекуващите за мен. А към тях - дълбоко им Благодаря за грижата, отношението и всеотдайния труд! "

Допълнителни психосоматични впечатления. Наблюдавайки заболели около мен от август забелязвам, че повечето хора преминават през инфекцията предимно без симптоми или много леки, общи такива. Друга част от хората, според мен интуивно-сетивният тип изкарват болестта основно със симптоми от сетивните органи - загуба на обоняние и вкус, но не само. Възможни са и леки симптоми от белия дроб, но организма им като че ли ограничава болестта на това ниво. Съвсем друго се случва с емоционално-чувствителния тип хора. Там инфекцията "слиза" в белия дроб и причинява описаната от мен в този материал клинична картина на белодробна недостатъчност и дистрес синдром. 

Считам, че не е нужно да чакаме вирусът да отключи целия механизъм. Всичко е много индивидуално. Намирам първо носенето на предпазни средства, дистанцията и дезинфекцията за важни, като част от един разумен, цивилизован подход към ситуацията, с цел ограничаването и. Другата част на цивилизования подход е да пазим медиците, които ще ни помагат. Те също са хора, а още в началото на ноември бяха на ръба. Ако се скупчим в болниците те ще излязат от строя и тогава жертвите поради неадекватна помощ ще са по-големи. Натам да вървят хора с напредващ задух, температура, кашлица и прогресираща липса на сила, с цел изследвания и адекватно лечение по схема, пък макар и за в къщи. Колегите вече са с опит и оценяват много добре кой е за болнично лечение и кой не. И трето, превенцията, под форма на грижа за тялото и енергетиката му, имунитета и страха ще ни дадат по-добър старт в това приключение. Нужни са търпение и разумни поведения, паниката пречи.

По-късни, обобщаващи наблюдения. Поглеждайки към случилото се от по-късен етап, вече не визирам с тези редове симптомите, а общия ефект и коректните поведения и отношения. Този причинител атакува много тъкани и системи в организма. Симптомите, които описах са само основните, но имаше всякакви, отвсякъде, включително от психика. Чувстваш се сериозно разбъркан и си спомням как споделям на съпругата си, която се грижеше за мен:"Имам нужда да медитирам. Събирам се. Веднага ми действа добре". Спомена се някъде в статия от клиничната практика, че при около 20% от случаите се наблюдава изостряне на психопатологичната находка. Такава мултитаргетна атака срещу организма води до тенденцията към объркване на системите за саморегулация и дезинтегритет. Всъщност животът като феномен е структура, а смъртта загуба на такава. Ако помислим коя е обратно най-интегриращата сила в природата, не мога да дам по-адекватен отговор от любовта. Намирам за важно тук отношението към болните да е топло и с грижа, но и те самите за важно да разбират колко много е важно в този момент да се погрижат за самите себе си внимателно и с грижа. Да се погрижат за онзи си топъл център, който сега е дезориентиран, за да могат да му помогнат да се реинтегрира постепенно с много обич и грижа, за да им даде обратно отново състоянието здраве. Медитация, молитва, дълбоко и равномерно дишане, слушане на нежна или по-жизнена музика по лична преценка, почивка. Това са все реинтегриращи активности, които всеки може да опита да направи за себе си в този момент, в някакъв обем.

Вирусът е тук и мнението на шопа:"Те такова животно няма" е най-малко неуместно, а също и другата крайност като реакция - да умрем от страх преди да се срещнем с него. Това срива имунитета. Както спомена в материал бивш главен санитарен инспектор, това е поредният инфекциозен причинител, с когото ще се адаптираме да живеем. Просто ще го срещаме и ще се проепидемичваме от година на година и нашата имунна система ще го разпознава и ще мобилизира ресурса си при следващи срещи пъти по-адаптивно на база изградена вече имунна памет. Това се случва с всички инфекциозни причинители, с които живеем вече съвместно от много векове. Не разбирам, нужно ли е да се всява още паника и хаос, вместо внимателно да се формулира структурирано обяснение, което да формира цивилизовани поведения и отношения. В края на краищата това засяга всички ни.

И така: "Дишай дълбоко България! Ще преминем."

Надявам се с този искрен материал да помогна на когото мога.

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Deep Purple / Soldier Of Fortune


Често съм ти разказвал истории за това
как живеех живота на скитник,
чакайки деня, в който
ще взема ръката ти
и ще ти пея песни.
Тогава ти може би ще кажеш
ела легни до мен, обичай ме
и аз със сигурност бих останал.

Но чувствам, остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината.
Като звукът на вятърна мелница
която се върти.
Предполагам
винаги ще бъда
 войник на съдбата...

Много пъти съм бил пътешественик,
търсех нещо ново.
В дни на старост
когато нощите са ледени
аз скитах без теб
но в тези дни помислих,
че очите ми те видяха да стоиш наблизо.
Макар че слепотата е объркваща
показва че не си тук....

Сега усещам, остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината
като звукът на вятърна мелница
която се върти..
Предполагам, винаги ще бъда
войник на съдбата...
Да, аз мога да чуя звука на вятърната мелница
която се върти..
Предполагам,  ще бъда

винаги войник на съдбата...


–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

I have often told you stories
about the way
I lived the life of a drifter
waiting for the day
when Id take your hand
and sing you songs
Then maybe you would say
Come lay with me love me
and I would surely stay

But I feel Im growing older
and the songs that I have sung
echo in the distance
Like the sound
of a windmill goin round
I guess Ill always be
a soldier of fortune

Many times I
've been a traveller
I looked for something new
in days of old
when nights were cold
I wandered without you
but those days I thougt my eyes
had seen you standing near
Though blindness is confusing
it shows that you are not here

Now I feel Im growing older
and the songs that I have sung
echo in the distance
like the sound
of a windmill goin round
I guess I'll always be
a soldier of fortune
Yes, I can hear the sound
of a windmill going round
I guess I'll always be
a soldier of fortune

понеделник, 22 юни 2015 г.

Виртуално



Инспирира ме да напиша този материал стихотворение на Людмила Билярска. Докосна ме темата за виртуалното и респективно реалното. Докосна ме, тъй като в съвременния забързан и невротизиран свят създаваме множество реалности, които са имагинерни, нереални. Създаваме илюзорни светове, създаваме дистанцирани, неистински взаимоотношения, градим фалшиви надежди, лъжем другите, лъжем себе си и в резултат страдаме. Ето и стихотворението: 

Виртуално обичаме.
Виртуално понякога мразим.
Виртуално се срещаме.
Виртуално си даваме път...
Виртуални раздели.
Виртуални надежди отново.
Виртуално е уж...
А душите - реално болят.

Виртуално очакване.
Сред едно виртуално пространство.
И реално безсъние.
След бездушно прострелян момент.
Радостта е пронизана...
И си казваш - Напразно...
Напразно...
Отбелязваш решително -
вече край с виртуалния плен.

С чаша чай в утринта
пред екрана се взираш отново...
Лична страница...
Постинг.
Нов рекомент...
Зачервени клепачи...
Мотивация с твърда основа.

Екстрасистолен старт -
във реалния ден.


Реших да пиша, за да изразя отношението си към този нереален свят, който създаваме. Да, създаваме, защото ние го измисляме, ние го живеем така, ние го захранваме със собственото си внимание и енергия и време. Да, захранваме го с нашата енергия активно или пасивно, създавайки го или участвайки в него. Ние, съществата които имаме потенциала да измисляме, да творим, да насочвеме енергията си чрез действията си. Какво имам предвид?

Визирам света на интернет, комуникациите, медиите и опосредстваните от тях начини на общуване. Но не ме разбирайте неправилно моля! Не искам да отрека ползите, искам да разгледам вредите. Създавайки е нужно да знаем, че не е важно само да създаваш и ползваш, нужно е да си осъзнат за онова, което създаваш и ползваш. Да си осъзнат за неговите ползи и вреди. Всяко съществуващо нещо на този свят има своя позитивна и негативна страна. Като с ножа например. Може да отреже, но може и да убие или с лекарството, може да излекува, а може и да отрови. Всичко е въпрос на начин на употреба, въпрос на доза, въпрос на приложение. И още нещо, нужно е ние  творците да съзнаваме не само какво създаваме, а и как го поднасяме на несъзнателните. Нужно е да умеем да им поднесем не само употребата, а и осъзнаване за ползите и за вредите. Защо?

Ами защото всички ние сме едно цяло. Заедно вървим напред или назад. Заедно тръгваме, заедно и спираме. Да, някои от нас си мислят, че печелят преднина или пари от заблудата и залитането на други от нас. Но това е илюзия. Илюзия, която с по-късна дата застига всички. И ако не застигне в чистата си форма създателите, то застига потомците. Визирам примерно създателите на видеоигри, които създавайки развлечение, създават реално и потенциална зависимост. "Какво ме интересува? Нали не се случва на мен". Ами интересува ме това, че след мен идват децата и внуците ми. Би следвало всичко да ни интересува. Една жена ми каза преди време мисъл, която ще помня винаги: "децата са на всички". Всичко е въпрос на отношение и зрялост си мисля. И нека съм по-конкретен с виртуалния свят на интернет и комуникациите особено.

Да, по-бързо е, по достъпно е, удобно е и разширява невероятно възможностите и за информация и за достъп до повече хора, но хайде да спрем до тук. Къде отиват срещите между хората на живо. Къде отива присъствието "аура в аура", там където участват не само очите и ушите, там където присъстват аромата, докосването и онова тънко усеща "ахаааа....", което невербално се появява във фона на едно общуване и казва мигновено много повече от всички думи, зад които обикновено се крием умело. Какво ще кажете за анонимността, псевдонимите и  умелите или неумели думи в "мрежата". Не ги порицавам, не ме разбирайте грешно. Просто се питам не ви ли липсва там нещо. Нещо истинско. Така, това стихотворение провокира у мен следното: 

Ех реалност! Къде ли те изгубих?
Защо си ми? Аз имам вече виртуалност!
Тя е моята нова, измислена, въртяща се реалност.
Реалността на моите препускащи, несбъднати мечти.
Без тяло, без докосване и ласка.
Тя е моята нова, виртуална маска. 

Открих мисъл на руските писатели, фантасти братя Стругацки: "Этот мир прекрасный, но не забыть бы мне вернуться» /Този свят е прекрасен, но да не забравя да се върна./ Това изречение ме върна отново към същността на написаното тук от мен. Границата. През цялото време всъщност имах предвид границата на ползата и опасността преминавайки я, да не забравим да се върнем в реалността, в която сме предназначени да живеем.

петък, 6 февруари 2015 г.

Тръгвай сине!


Порази ме стихотворение на Ясен Ведрин, публикувано в Гугъл+. Заболя ме от тежките думи. И са основателни, много основателни, но веднага започнах да си задавам въпроси. Кое ми причини болката? Каква е причината да е толкова силна? Колко ли го е боляло този човек, за да го напише? Колко ли време го е боляло, докато стигне до тези думи и поведение към детето си? И много други. Но прочетете стихотворението първо, струва си: 

Тръгвай сине! Напред, и… късмет!

Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана…
Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.
Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата –
не се връщай тук никога вече.
Даже вън да е тежко – ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък – поне се живее.
Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.
Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.
Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха…
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!
Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е…
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.
И да пишеш… Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета…
Усмихни се, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета.



Първата ми реакция беше следният отговор:

"Тъжно! Факт е. Обаче ако избягаме всички, дали ще остане България. Избягаха ли опълченците, избягаха ли Ботев и Левски и хилядите дали живота и усилията си, избягаха ли всички онези българи, които съхраниха страната ни и я градиха. Да, сега я разграждат наши с чужда "подкрепа", тъжно е, но кога не е било така по някакъв начин. Но ако избягаме и ние какво ще стане с това, което опазиха дедите ни до сега? Ако учим на това децата си, какво ще им оставим от нас? Сълзите в очите ни за спомен, отчаянието си, пораженчеството си, слабостта си? Тук работа има, но всички свикнахме някой да ни осигури работа, че искаме и да е добре платена, тоест недоволни сме. Не мислите ли, че чуждите държави, където пращаме децата си и доходите са високи, не са си "изработили" там хората тези доходи през изминалите години и векове. Да, и оттам много хора се изселиха по Америките, но онези които са останали са градили, за да може сега нашите деца да взимат добри доходи там. Смятам, че тук има мнооооого работа, но ние свикнахме със заплатата и пенсийката, че ни е по-лесно. Свикнахме да не си даваме зор да търсим алтернативи, да измисляме нови неща. По-лесно е да се отчаяш, вместо да измислиш и да градиш измисленото. Трудно е да си инициативен. Да предложиш нови неща на хората. Това ще дойде си мисля. Ще има и ще живе добре този, който е иновативен, борбен, различен, работлив, не се отчайва, старателен, търсещ. Това ми е мнението. И колкото повече хора го разберат, толкова повече „опълченци” и градящи ще има тук. Свикнахме да се оплакваме. Това е срам! Въпреки тъжните факти. И го предаваме на децата си. Ей това е страшното. Въпреки тъжните факти е нужно да съхраним достойнството си. Ние позволихме да се случват тъжните факти."

После продължих, провокиран от коментара, че „сама птичка пролет не прави”:

"Да, това "сама птичка пролет на прави" съм го чувал многократно. Но ако птичката пее силно и я чуят други птички може да се съберат и да не са сами. Ние българите си имаме голям проблем. Имаше хубава приказка, че 1 българин струва повече от 1 японец, но 10 японци струват повече от 10 българи. Дали е случаен заветът на Кубрат? Даже да е истина, си струва да се замислим защо ли пък в нашата история има такова нещо. Колкото повече станат "пеещите силно птички" толкова "по-топло" ще им става, по-големи са шансовете да стигнат до „пролет”. За разлика от птиците обаче ние сме материализиращи същества. Каквото поискаме това става. Само да се научим да искаме. И да си позволим да "пеем" заедно, а не да мърморим поотделно. Тогава сме силни."


Така, връщам се към всичко това сега, седмици по-късно, защото темата се оказа, че още не е „утихнала” в мен. А както усетих, няма и да утихне, ако не напиша това тук. Да, страдаме защото сме я докарали до пенсийка и заплатка, страдаме, защото не се очертава по-добро от това, даже се очертава да лежим на заплатката до преклонна възраст, та да не стигнем и до пенсийката, така де икономии трябва да се правят. Така е, като се застоим на едно място започваме да икономисваме от себе си. Много въпроси има в мен към всички, които управляваха до днес България. Много упреци съм и чул. Но не аз ще задавам въпроси на тях. Не аз ще задавам въпроси на тези, които ни докараха до тук. Защо ли? Защото „сама птичка пролет не прави”. Така е. Но има кой да ги попита. Това ще сме многото „птички”. От предците си зная поговорката „Глас народен, глас Божи”. Да, ние заедно ще направим „пролетта” на България ако спрем да се оплакваме и да мърморим и действаме.  Да говорим и действаме, да творим всеки в неговата област. В края на краищата каквото било, било. Бъдещето се гради днес с действия, с лице и ръце напред, не с яд за миналото, не обърнати постоянно назад. Но, така де, за мен започнах да говоря. Не напуснах. Останах. Боря се. Работя. И не съветвам дъщеря си да напусне, защото и у нас ако вложиш душата си в работата си, градиш, даваш от сърце, има предостатъчно за всеки. Тя ще си реши къде ще живее. Това е неин избор. Аз моя съм го направил. А можех и да легна на една заплатка и да мърморя, чакайки пенсия. Защо говоря за себе си? 

Ами отговорен съм за себе си и собствените си поведения. Не е моя работа да съдя никого, не желая да мърморя, да се чувствам недоволен, предаден, смачкан, обиден, нито виновен. Обратно, работя, винаги съм работил, градил, мислил, усъвършенствал, борил, обичал, давал, получавал. Ако не е така, няма да се чувствам жив. А да да съм жив-умрял не ми допада. Може би това е моята „песен”. Може би. Но предпочитам да „пея”, да живея, да се радвам, да градя, да изразявам, отколкото да страдам и мърморя, да „храня” болка, мъка, тъга, че и да ги разпръсквам по света. Не желая да „заразявам” другите с песимизъм и пораженчество, не желая да пръскам страдание и болка и не желая да ги предавам на тези след мен, с което да узаконявам страданието и огорчението, като начин на живот в поколенията ни. Мисля да имам здрава отговорност към тях и когато ме погледнат с тъжни и молещи очи да им казвам приказката за Неволята и да ги подканям да я повикат, както правеше с мен моят баща. Тя ще им помогне. И Бог.