Здравейте,

Благодаря Ви за интереса!

Радвам се, че ми давате възможност да споделя част от идеите, знанията и опита си. Да, по този начин споделям частица от себе си.

Всичко написано от мен тук има елемент на свързаност. Не съм изложил просто отделни теми. Не съм нахвърлял просто знания или опит по тема. Идеята ми е да споделя нещо повече, а то е една по-разширена моя визия за човешкото същество, за проблемите му и същността на някои важни елементи в него. Разбирайки ги, можем да си помогнем да се доближим до онова, което повечето от нас мечтаем, да сме щастливи.

Продължавам да пиша всяка седмица и ще бъда благодарен ако споделите мнението си по отделните теми! Това би ми помогнало да открия нови насоки за работа или мои грешки.

Бъдете щастливи!

Владимир Пожарашки

Дереализация, Реалност и връзката им с паническото разстройство, ОКР, Фобии, депресия и др. състояния





Кое предпочитате, снимката или да сте там?

Пиша на тази тема, защото тя, реалността стои в основата на живота ни. Пиша на тази тема, защото непознаването и, бележи началото на проблемите на съвременното човешко същество по пътя на развитие на съзнанието му, представено от неговия инструмент интелекта. В основата винаги е идеята, а идея на съществуването ни е самият живот като основа за развитие на съзнанието. Животът какво е? Това е случването на поредица от житейски случайности /естествено нищо не е случайно/, които се явяват житейски препятствия за нас в живота ни и така създават реалността. Те, случайностите създават условията за изявата ни, а сблъсъкът ни с тях представлява реалността на нашия живот. Това е принципът на съществуването ни. Те са и условието и сценарият, средството чрез което животът се изявява. Какво сме ние?


Ами ние сме условно казано актьорите, чрез чиято изява в реалността се проявява животът. И тук идва проблемът ни. Увлечени в способностите на ума ни, който за разлика от всички други живи същества на земята притежаваме, ние създаваме свои собствени представи за света на база на вече преживян опит, с които живеем. Така тази опитна база от представи за нещата от реалността, постепенно измества способността ни да възприемаме реалността тук и сега, такава каквато е. Така ние заживяваме един живот изпълнен със стари представи, които приели веднъж за верни, ние приемаме по презумпция трайно за верни. Каква е причината за този феномен?

Простичко е, реалността се променя. Тя не е статична, постоянна, а динамична. Има стара римска максима, която звучи така: "panta rei panta mutant" или "всичко тече, всичко се променя". Умът ни от своя страна е устроен да търси сигурност в постоянни стойности. Така нашите представи за вече видяното и вече преживяното замръзват като трайно за нас познание. Така ние заживяваме постепено и неусетно един живот сякаш в паралелна реалност, все повече нямаща допирни точки с истинската реалност. Заживяваме обобщавайки понятията, все повече водени неусетно от ума си в посока на една ирационалност, гарнирана с усещане за непогрешимост, именно поради огромного си доверие в ума, а не в сетивата. Така умът ни неусетно създава един илюзорен свят, който ни дереализира и ни вади от същинския живот, започвайки неусетно за нас да ни управлява. Така все повече мислим и все повече се откъсваме от променящата се реалността, в която сме предвидени да живеем. Така все повече губим усещанията си /когато не ползваш нещо то затихва като способност и функция/ и процесът на дереализация се задълбава. Защо описах всичко това?

Ами описах механизъма, по който ние съзнателните ставаме роби на инструмента на самото съзнание, ума. Проверката на реалността тук и сега, от гледна точка на науката психология е най-важното поведение. То е основа на живота. Без ясна и пълна представа за реалността такава каквато е тук и сега ние не можем да се адаптираме адекватно и сме застрашени. Започваме да страдаме, да се страхуваме, повишава се вътрешното напрежение, което може да се трансформира във всякаква неадекватна емоция или поведение, например необясним гняв с избухливост, тъга, тревожност, нервност, лесна уморяемост, раздразнителност и много други. Как да си проверяваме реалността?

Ние имаме милиарди сензорни клетки, отговорни за това, да получаваме непрекъснато информация за реалността, в която живеем. Помислете, целите ни тела са покрити със сензорни клетки. Имаме 5 основни сетива, зрение, слух, обоняние, вкус и тактилна чувствителност/за допир/. Давали ли сте си сметка колко сме сетивни? А случайно ли е това? Няма нищо случайно. В природата всичко има смисъл, предназначение. Друг е въпросът дали го ползваме по предназначение или нехаем за него. Ако ползваме сетивността си да опознаваме реалността пълно, такава каквато е, ние винаги ще реагираме съответно на нея и ще се адаптираме. Винаги! Тогава няма да има страничните негативни реакции, като страх, напрежение и другите описани горе. Тогава ще живеем наистина много пълноценно и адекватно. В практиката си не срещам човек, който да не живее повече в представите си и да умее да живее тук и сега. И още нещо.

Вижте детето. Играейки то пипа всичко, внимателно разглежда всеки елемент, слага в устата, която е най-сетивната ни зона. Под форма на невинна игра то опознава никак не на шега реалността, за да може когато порасне да живее в нея. Детето е мъдро, то носи мъдростта на историческата памет на вида ни в гените си. То носи в гените си съвършената програма на живота, който сам по себе си носи верните инстументи за живот. И какво става с нас възрастните? Ами в един момент започваме да вярваме че сме пораснали и знаем достатъчно много за живота, започваме да вярваме в ума си и неговите преценки и вече създадени в миналото ни представи, като така губим детското любопитство и склонност да проучваме реалността тук и сега, губим мъдростта на живота. Този капан на ума ни вкарва с по-късна дата в неврозите, тревожността, депресията, а по-нататък и в болестите, които произхождат от непреодолените интрапсихични конфликти и напрежения. Защо разказвам всичко това?

Разказвам го с надеждата да помогна на хората да осъзнаят капаните на собствения си ум, които им пречат да живеят адекватно тук и сега. Няма нито един човек с тревожно разстройство, независимо дали е с панически атаки или ОКР или генерализирана тревожност или фобия - агорафобия, социална фобиа и др., който да живее адекватно тук и сега. Повечето се тревожат какво ще им се случи утре, дали няма да полудеят, дали ще се справят/преди да са пробвали/, а някои живеят със страдания за минали неща, но никой от тях не живее днес, тук и сега. Често срещано при тези хора е в панически пристъп да се появи така известната дереализация. Това е момент на изключване на усещането за връзка с реалността, което действа изключително стресиращо на преживялия го. Всъщност това е крайната фаза на процеса на откъсване от реалността, който страдащия сам си е причинил, живеейки не в обективната реалност, а в двусмислената реалност на представите му за живота, на илюзорните му страхове. Самата дереализация не е страшна, но се преживява като застрашаваша именно поради усещането за отделяне от живота/реалността/. Преживелият го, го интерпретира като белег за полудяване и засилва ирационалните си страхове още повече, с което влошава състоянието си и влиза в порочния кръг - страх от страха. Вместо това е добре да го възприеме като предупреждение за механизма, който го отделя от способността да живее истински. И това не е единствената група заболявания породени от процеса на загуба на връзка с действителността.

Подобно е е положението и с хората с депресивни разстройства. Те толкова се вглъбяват в онова, което виждат като проблем в живота си, че "потъват в проблема" и не виждайки нищо друго от реалността се губят в собственото си отчаяние, губейки така всякаква житейска алтернатива. А да загубиш алтернатива е едно от най-страшните неща. Това е да загубиш надежда, а с нея губиш и живота. И не случайно при депресивните състояния съществува риск от самоубийство. Със загуба на връзка с реалния живот, губим смисъла на съществуването си, а той е самото съществуване. Принципът на реалността е основният принцип на живота. Не се ли съобразяваме с него, винаги възникват проблеми, които често наричаме с имената на медицински диагнози.

За откъсването ни от реалността в съвремието имат огромна роля компютърните технологии. Предоставяйки ни достъп до един виртуален свят и потенциал за виртуално общуване, те допълват и засилват склонността към откъсване от реалността и така я превръщат в тенденция. Естествено това не се отнася до всички от нас. Има хора здраво "стъпили на земята", които умеят да поставят границата между реалност и виртуалност и са наясно с ползата и от двете. Рискът е за онези, които нямат зрелостта да оценят границите, склонни са към прекалено фантазиране, които се страхуват от това да общуват живо и истински поради комплекси или въобще страх от света. За съжаление за някои от нас тези технологии са капан и тогава се налага намеса. В Китай от 2004 година работи клиника за лечение на интернет зависимост.

Ще завърша така: погледнете снимката! Къде предпочитате да сте, пред компютъра или на места подобни на това където е направена тази снимка? Сигурен съм че много от вас го правят отдавна. Този материал обаче е обърнат по-скоро към онези, които са по цял ден пред мониторите на компютри, лаптопи, таблети и телефони. Да, виртуално е по-лесно, но кое повече си струва питам. И още един въпрос. На какво учим децата си?