Днес броят на депресивните състояния расте застрашително. Разгледах в друг материал медицинската страна на това състояние, но ми се искаше да го допълня с неговата генерика /произход и развитие/ в чисто психологичен план, за да стане ясна „скритата” му страна.Депресивното състояние, в най-общ психологичен план е състояние на самопотискане. Ще запитате как така потискане. Много просто. Ние сме родени да изразяваме себе си, живеейки. Ако сме потискани от някакви външни за нас обстоятелства, ние не можем да се изразим. Същото ще стане и ако се самопотиснем поради някакви вътрешни, собствени за нас причини. Например развили сме комплекс за малоценност и омаловажавайки собствената си стойност, блокираме изявата си. Или просто „главата ни” е пълна с толкова много правила и условности, че поради тях отново се блокираме. А може просто да не можем да кажем „Не” или „Да”.
Да, при един от характерите това е невъзможно, тъй като това вродено умение е било ”смачкано” от възпитателите на детето още в ранно детство. Неумението да кажеш „Не” или „Да”, тези хора не съзнават, но във всяка ситуация изискваща проявата му то е невъзможно, а това е умението да се защитим или да се заявим по категоричен начин. Има и други ситуации, които спират изявата ни. При друг характеров тип, този съобразяваш се прекалено с правила, е блокирано взимането на решения. Той се колебае и затова е блокиран в „неподвижност”. Така той сам блокира собствената си изява, която е невъзможна без решение. Има и други характерови предиспозиции.
Изявата си можем да блокираме и поради страх от останалите или въобще от света. Тогава ние „бягаме” от всичко и от всички. Или просто сме силно недоверчиви. Тогава ние винаги стоим настрани и философстваме, оградени от илюзиите на собственото ни „величие”. Как да се изявим, като „бягаме” или стоим „настрани”? Невъзможно. А ни се иска. Иска ни се да ни видят, да ни оценят. Иска ни се да ни приемат. Иска ни се да ни обичат, да ни утвърждават. Да, така е защото сме социални същества. А няма как да ни приемат, утвърждават, обичат ако не се изявим, ако не покажем себе си. И така, връщам се в началото, към потискането. Тук става интересно.
Да се потиснеш, сам себе си, е дълбок вътрешен процес. В първия етап на процеса има насилие. Или отвън или сам отвътре. Всъщност, външното насилие е невъзможно без вътрешно такова. Ако има външно за мен насилие, нормалното е аз да се боря, да се защитавам и заявя. Не е възможно някой да ме подтисне, ако аз не му позволя. Ако някой срещу мен е насилник, аз имам избор да самопотисна реакцията си, за да остана „жив” или да се боря, заявявайки свободата си с риск да се конфронтирам с него или просто да избягам от него.
Да, не е лесно да присъстваш в живота. Да присъстваш в живота въобще, изисква смелост, изисква жажда за живот и непреклонност да живееш по твоя начин, да защитиш своята територия и да установиш своя „перметър”. Който не успее да намери вътрешни сили да намери мястото си в живота, на него му се налага да приеме чуждите условия, независимо от това дали са приети общи правила или нечии чужди за нас субективни условия, нарушаващи нашите собствени нужди и потребности.
Да загубиш способността си да задоволяваш потребностите си по своя собствен начин, може да се определи еднозначно само като загуба на личната свобода. И тук идва следващият етап от процеса. Блокираната продължително време изява води до едно много логично състояние. Нарича се отказ от заявяване на себе си или още примирение. Тук някъде в тази условно казано точка на появяване на примирението, възникват виталната тъга , апатията, тревожността/при ажитирана депресия/, като едни от важните клиничните показатели за депресията. Тук човек губи интересите си, губи енергията си. „Гласът” на апатията например звучи така: „Нищо не ме интересува”, „все ми е едно”, „всичко е тъпо”, „нищо не ми е интересно”. Веднъж ми казаха на английски: „I am flat!” На български, буквалният превод: „аз съм равен”, най-точно отразява това състояние. Това е да загубиш емоцията си, цвета на живота си.
Така очертаните от мен етапи, забележете са условни. Нищо в реалния процес на формиране на заболяването не е едномоментно. Това са дълбоки вътрешни процеси, които изискват време и съответните неблагоприятни за човека условия. Примирението е много важен етап от развитието на депресивното състояние. То го „узаконява”. Нещо важно! Примирението не е смирение. Това са две напълно различни състояния. Смирението е способност за моментно оцеляване, въпреки нещо, което ни се е случило. Примирението е начало на патологичен процес на „вътрешна загуба”, загуба на връзка със своя дълбок „вътрешен Аз”, който желае винаги изява. И тук следва следващата стъпка от процеса.
Това е отчаянието. Отчаянието много условно сочи точката на загуба на връзка с дълбоката ни същност. То има вече по-специфично звучане, сочещо дълбоката загуба на смисъл и връзката с живота. То звучи така: „няма смисъл”, „нищо не може да се направи”, „вече нищо няма значение”, „какъв е смисъла да живея”, „за какво да живея”. Споменах, че това е състоянието на загуба на връзка с дълбоката ни същност. Да, смятам така, защото именно от нея извира живота ни под форма на нужди, потребности, желания. Това са импулсите за живот. Така животът извира от дълбоката ни същност, от тялото, от душата, за да се реализира и изяви навън в света.
Хората стигнали до тук се намират в доста критично състояние. Те се затварят „навътре” в себе си, но не виждат там „вътре” нищо, загубили способността да усещат нуждите си. Затваряйки се в отчаянието си, губят връзка и с алтернативите на широкия свят навън. Не виждайки алтернативи „навън” в света и загубили връзка и смисъл „навътре”, тези хора се чувстват сами, чувстват се загубени. Казвам , че това е критичен момент, защото в този момент, тези хора започват да „потъват” все по-бързо в отчаянието си, което ги „води надолу”, като жесток водовъртеж, там където има един възможен „изход”. Смъртта! Затова.....
Затова, към всички хора, които страдат от примирение,апатия, отчаяние, загуба на смисъл, загуба на алтернативи се обръщам с думите: Не се оставяйте в отчаянието си! Алтернативи има винаги. Те са навсякъде около вас. Не „затваряйте очите си”! Това е опасно за вас! Докато във вас има живот, не го изоставяйте! Тогава и той, животът няма да ви изостави. Това, че сте загубили смисъл, вяра, надежда е състояние обратимо. Ние, хората притежаваме една „магическа” способност, която дължим на нашето съзнание.
Няма друго същество на планетата, което да притежава този дар. Това е способността да намираме смисъл, да осмисляме живота си, за да продължим въпреки. Запомнете: „това което не ни убива, ни прави по-силни”! Повечето от оцелелите от фашистките концлагери са станали значими хора и са оставили много на човешкия свят. Всички те са имали и късмета да оцелеят физически, но са оцелели и психически, въпреки преживяното. Животът е дар. За да живееш още, за да живееш истински е нужно да можеш да осмисляш. А да осмислиш означава на намериш алтернативи, да намериш стойности и да намериш посока. Тогава чак се свързваш с дълбоката си същност „навътре” и с живота си „навън”. Така, направили „връзката вън-вътре”, животът отново започва да протича в нас.
И за финал на този материал ще кажа, докато сме живи винаги има алтернативи, докато сме живи имаме връзка с живота, докато сме живи винаги има шанс. Нужно е само да го търсим. Той е в нас, в нашите осмислени решения и силата на избора да продължим по нашият начин, по нашия осмислен път.
