Здравейте,

Благодаря Ви за интереса!

Радвам се, че ми давате възможност да споделя част от идеите, знанията и опита си. Да, по този начин споделям частица от себе си.

Всичко написано от мен тук има елемент на свързаност. Не съм изложил просто отделни теми. Не съм нахвърлял просто знания или опит по тема. Идеята ми е да споделя нещо повече, а то е една по-разширена моя визия за човешкото същество, за проблемите му и същността на някои важни елементи в него. Разбирайки ги, можем да си помогнем да се доближим до онова, което повечето от нас мечтаем, да сме щастливи.

Продължавам да пиша всяка седмица и ще бъда благодарен ако споделите мнението си по отделните теми! Това би ми помогнало да открия нови насоки за работа или мои грешки.

Бъдете щастливи!

Владимир Пожарашки

вторник, 25 ноември 2014 г.

За Непукизма на българина и неговата противоположност Милостинята


 НЕПУКИЗЪМ  ИЛИ ...........


Тази статия беше коментар по повод поредното самоубийствено самозапалване на българка от Перник, но след ре-коментара ми, реших че няма да остана само с няколко реда. Написах думата непукизъм, за да изразя кратко отношението на повечето българи към себе си и околния свят. В онлайн речник дават следното определение за тази дума: „Липса, пълно отсъствие у някого на интерес, грижа, притеснение към това, което става наоколо и към мнението, оценката на околните за своето поведение, на чувство за отговорност, дисциплина.”

Болестта на повечето българи в момента е "щраусова".
 
Като видим нещо, което би ни нарушило рахата си казваме: "Какво ми пука, не ме касае мен" и заравяме глави в пясъка. Забравяме обаче, че „задниците” ни стърчат отвън при това голи. Защото когато къщата на съседа гори, моята също е застрашена. За Бога, в една страна живеем, толкова ли се мразим, че не се интересуваме от другия? Или сме глупави? Или слепи?

Знаете ли колко много хора са депресивни? Отчаяни? Болни? Неспособни да се справят, поради личностови проблеми колко има? Ето това, непукизма наричам липса на духовност. Не атеизма, а непукизма е най-голямото, най-страшното безверие. Като че ли мисълта: „мен ще ме отмине” ни е заразила душите. Даже и „къщата” ми да се е подпалила вече от „пожара в двора на съседа”, като си стоя „с глава в пясъка” ми е по-леко. А дали наистина ни е по-леко със затворени очи. 


И тези ми думи не касаят само подобни случаи. Касаят всичко в живота на днешна България. Касаят икономика, политика, социална сфера, междуличностни отношения, даже всеки един от нас индивидуално. Не е ли време да си „извадим главите от пясъка”?  

МИЛОСТИНЯ.

И за да е пълна картинката мила родна, ще коментирам другата „болест”, милостинята. Не, за да порицавам състраданието и милосърдието, а за да кажа, че никой няма нужда от милостиня, тя обижда всички, имаме нужда да развием истинска милост на база разбиране един за друг. Тогава ще имаме наченки на духовност. Защото твърдо съм убеден, че духовността, за която толкова много говорят доста хора не е в главите ни, а в отношенията ни един към друг, в сърцата ни и връзките между тях. 


Да, да даваш е невероятно усещане и за този който получава и за този, който дава. Проблемът е, че като дадеш на някой просто да го "изяде", то е милостиня, а тя обижда, и този който дава и този който получава. Това означава, че другия не може да поеме отговорност сам за себе си. Той го взима и изяжда, казва едно „Благодаря”, но дълбоко в него остава убеждението, че не си го е постигнал сам и се появява неудовлетворение от себе си. А сега си представете, че това се случва отново и отново и отново. Има и още нещо много важно. 

Питам, а дали най-често получилия иска да може да се справя и какво прави за това? Дали пък като даваме милостиня, не стимулираме точно това: „Аз не мога, а те са длъжни да ми помагат” Да, да даваме, но за да стимулираме собствените възможности и способности. И питам, в случаите да даваме без да искаме нищо, не осакатяваме ли човешкото същество срещу нас. Помислете си за птичката в клетка. Ако я храним продължително, тя ще има ли стимул и умения като излезе от клетката да се справя сама с намирането на храна или ще стои около нас за още храна?

Наистина има хора болни, стари, инвалиди. Там съм давал и давам. Те нямат възможност да „излязат от клетките си”. И пак, какво е основанието отново само да даваме? Не ги ли лишаваме, не искайки и от тях нещичко, от усещането да даваш, да споделяш? Ето това според мен е нужно да правим. Не просто да даваме, а да помогнем на другия да се почувства пълноценен. Липсата на достойнство е страшна болест. 


А другите какво правят? Просяците обикновено питам, а „ти какво ще ми дадеш”. Стряскат се, но са артисти. Да, има уникални артисти. Има закон природен за даването и получаването. Него е нужно да следваме, за да имаме и да сме здрави. 

Ще цитирам Ошо, който винаги е бил скандален, но и каквото и да говорят за него, прочетете следните редове, които силно ме впечатлиха преди време. Всяка крайност сама по себе си носи скандалност, но носи и още нещо в нея. Открийте го! Аз няма да коментирам. В тях има достатъчно много съдържание само по себе си:

” и аз мразя благотворителността, защото основната идея на благотворителността е грозна -тя унижава хората. Но християнството я е направила толкова изтъкната, че дори и други религии, които никога не са мислили за това, я следват. Трябва да я следват, защото благотворителността е станала почти еквивалентна на религиозност. Обаче вярно е, че благотворителността не е създала нищо велико в света. Колко от сираците на Майка Тереза са се оказали гении? Колко от тях са станали музиканти? Колко сираци са се доказали като учени? Колко сираци са доказали своето достойнство в което и да е измерение на живота? Достойнството им е отнето още от самото начало. Те са сираци, душите им са убити. Наместо да имаме благотворителност, по-добре е да нямаме сираци. Появата на сираци може да се предотврати -няма нужда от сираци. Бедността може да се предотврати -няма нужда да се хвърлят подаяния на бедните. Първо ги правиш бедни, а след това им даваш благотворителност - това е такава голяма измама. Всичките най-богати хора в света си имат свои тръстове и фондации за благотворителност. От друга страна, те продължават да експлоатират хората - иначе откъде ще идва тяхното свръх богатство?


И ТАКА, ДОКОГА?

Да, разгледах накратко двете крайни отношения, които битуват у нас в България, непукизма и милостинята. Ние българите имаме склонност да се „мятаме” в краищата, но къде ни е „центъра”. Краищата са изследване. Не е ли време да спрем да изследваме собствените си нездрави отношения и да се погрижим да се оздравим? Себе си и тези около нас. Как? 

Ами със здрави поведения един към друг, разбира се може да се излекуваме. С тези си думи твърдя, че само здравото може да излекува болното.

неделя, 23 ноември 2014 г.

Къде ми са детските книжки, кажи ми мой прашен сандък?





Къде ми са детските книжки,
кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!

Къде ми е класната стая,
къде е коравия чин,
а, б, в, тире, запетая,
забравих ги вече - амин!

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели.
Не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря, дали?

Пост на Росица Русева в Гугъл+ ме инспирира да напиша този материал. Част от публикуваните от нея снимки ме върнаха назад в детските ми години, когато съм бил същия. Никой не ме спираше да излизам и да общувам с когото си поискам. Било с децата от моят или друг квартал, било с деца от моето или някое съседно училище. Не ни организираха нищо, просто излизахме и играехме на каквото ни доуде на ум. Бяхме свободни да избираме къде и с кого. Е, трябваше да се приберем преди тъмно, с някои изключения, но затова пък бяхме свободни. 

И така всеки ден. Не ни се прибираше. Не искахме, бяхме ненаситни да сме заедно и да се радваме, да играем, да тичаме, да изследваме нови и нови предизвикателства. Не знаехме обаче, че ще свърши. Нямахме и идея. Всъщност на знаехме идеята на това прекрасно прекарано време заедно. Казах заедно. 

Да, така е, малко се натъжих и едновременно се зарадвах, извиквайки спомена за лицата, децата, игрите, глъчката и всичко това заедно. А идеята на това „заедно” беше да ни приготви за живота, за общуването като възрастни, за нещо по-сериозно, по-отговорно, по-творческо или по-продуктивно, може би по-стойностно. А дали всъщност е по-.......? 

Не зная, не съм убеден. Зная само че станахме наистина много „по-.......” във всичко. По-големи, по-сериозни, по-гневни, по-подтиснати, по-вгорчени, по-умислени, по-преценяващи, по-пресметливи, по-болни, по-защитаващи правата си, по-силни или слаби, по-............. . И всеки по своя начин.

Да, казах горе, че не знаехме тогава, че това, което беше нашият живот тогава, ще свърши. Въпросите са много, например какво свърши? И какво започна? Какво имахме и какво ни липсва? В какво се превърнахме и как го позволихме? За себе си, си дадох отговори на някои въпроси преди около 6 години. 


Преди години прочетох труда на Йохан Хьойзинха „Хомо луденс”/в превод – играещият човек/. Този труд промени значимо възгледите ми за човека. В предговора към книгата е написано”Играта е въплъщение и изражение на човешката природа такава, каквато е: материална и идеална, физическа и духовна, телесна и интелектуална.”, а надолу е посочена мисълта на Шилер:” „Защото, за да го кажем най-после веднъж, човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе“.

Да, зная, че философията е трудно и досадно нещо, но все пак ще попитам отново: Не загубихме ли именно свободата, забавлението, изследването заедно. Не загубихме ли споделянето им именно заедно? Не загубихме ли най-важното? Играта. Ние, възрастните, сериозните, големите, умните, знаещите, можещите. И кой наистина е по мъдър, по-истински, по-открит, по-жив, ние или тези от снимките?

Да, бяхме такива деца. С обелени колена, кални, с топки в ръце, шумни, тичащи. Сега в моя квартал не виждам групички от играещи деца. Но затова пък, децата на познатите ми посягат веднага към таблета, лаптопа и е тихо, много тихо. Мноооого тихо. Питам се още, какво им причинихме пък на тези деца, сегашните? А какво сме способни да им причиним още? Къде е глъчката, играта, споделянето, къде е „заедно”? В училището? В спортната зала? Пред мониторите? Темата е дълга.


Колкото до отговора, той едва ли е в книгата на Хьойзинха. По-скоро си мисля, че той си е във всеки един от нас. Той е в детето-Аз. Него питайте!







сряда, 19 ноември 2014 г.

Моите снимки




Снимам отдавна. Снимам навсякъде, където отида. Снимам по различни теми. Всяка тема има идеи, а те я изпълват със съдържание. Така всяка серия добива особена стойност. В началото не знаех защо снимам.

Често се питах: "Е, още ли?". Да, снимам още и още и още. Едва по-късно си дадох сметка защо го правя. Ами да, крада си от живота моменти, кадри, спомени. Правя го с очите си и обектива си. Разбрах, че е много просто да насочиш визьора на апарата виждайки интересния елемент сред общата скука, да огранича полето за снимане и да натисна спусъка. "Взех си го!".

Не съм само аз "крадец" на картинки от живота. Много сме. А най-хубавото е, че мога да споделям и да ми бъде споделено. Така имам още мноооооого очи и мога да се зарадвам още мноооооого пъти, макар и набързо. Да се докосна но обекти, които може би никога не бих видял. Не съм само аз "крадец и авантаджия". Много сме.

Видях много снимки в интернет и реших да споделя моите. Да, ще качвам само мои кадри. Нали споделената радост е двойна радост? Да, може някой да каже, че не е професионално. Да, не съм професионалист, но това ме радва. И за мен това е достатъчно, а ако зарадвам някого още, ще се радвам още повече.














Бъдете щастливи!

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Смисълът на живота, вечният въпрос.



Много са хората, писали за смисъла на живота.



Ошо пише: "Дългият живот не е целта. Дори и ако имаш кратък живот, имай го в неговата цялостност, имай го в неговата интензивност - направи го песен, направи го танц. Дължината на живота сама по себе си е напълно безсмислена. Дълбочината на живота има една присъща ценност." 

Много мислих преди години върху смисъла на живота. Не е въпросът, че това е въпрос модерен. Казусът е, че за всяко съзнателно същество, визирам от вида Homo sapiens, е от значение да открие своя смисъл. Смисълът не е цел, той е съдържание на съществуването.

Цели си поставяме от време на време, за седмицата, за месеца, за годината, за по-дълги периоди от време, мислейки си че това е най-важното. Целите бих нарекъл моментни сенки на смисъла. Но това с целите е друга тема. Ще споделя за нея отделно.

Цяло философско течение е разглеждало въпросите за съществуването, смисъла, същността избора и отговорността за него. Това са екзистенциалистите. Екзистенциализмът е философията на съществуването. Големи имена от това течение, първи поставили идейната основа са Сьорен Киркегор и Фридрих Ницше.

Екзистенциализмът твърди, че човек с раждането си получава от природата съществуването си, живота си. В хода на това съществуване грижа на всеки от нас е да даде съдържание, същност на това съществуване. То да бъде осмислено. А това става само на база на собствените избори на всеки един от нас, сам за самия себе си. Как да живея, къде да живея, с кого да живея, какъв да бъда и др.?

Ървин Ялом, големият психиатър и психотерапевт екзистенциалист  пише: „Посланието на Ницше е да изживеем живота си по такъм начин, че да искаме той да се повтаря вечно”

Тук има и още нещо много важно според мен. Най-отдолу в човешкото същество стои неговата индивидуалност, закодирана в генома на тялото и енерго-психичния му еквивалент. Тя е тази, която кореспондира най-точно с вечния въпрос: „кой съм аз?”.

Индивидуалността е потенциал за поведения, за изява, за действие или не. Странно е това „или не”, нали? Да, в това се крие част от избора. „Да бъда или да не бъда, това е въпросът”. Цитирам Хамлет по Уилям Щекспир, но именно това е големия въпрос в индивидуалността. Тя може да бъде изявена в пълния и потенциал или не.

Установих, че всеки е не само в правото си сам да определи за себе си смисъла, така както всеки е сам в собствения си живот, а и още нещо, всеки има отговорност към себе си за това. И това е неотменна част от определението съзнателно същество. 

Завършвам с с една моя любима мисъл на големия човек Вилхелм Райх. Той казва: „Следвай гласа на сърцето си, дори ако те води отвъд срамежливите пясъци. Не ставай твърд и вгорчен, дори и ако животът те тормози от време на време. Има само едно нещо, което има смисъл- да си живееш живота добре и щастливо.”