На 23-ти декември, тази година се видях с Димитър Ганчев, водещия на българската секция на Радио Ватикана. Той беше силно впечатлен от речта на папа Франциск от предишния ден във Ватикана и ми разказа за нея. Ще си позволя в долните редове един кратък коментар от мен самия, като ще копирам части от материала на Митко, който можете да намерите на този линк: И ако всичките му действия и нестандартни поведения извън канона на институцията в началото учудваха, то след речта му пред най-влиятелните духовни лица на Ватикана, състояла се на 22-ри декември 2014та година, не остава никакво съмнение за новия и курс. Тази реч се провежда ежегодно в Клементинската зала на Ватикана в тържествена атмосфера, като по традиция включва основно благопожелания към елита на църквата. Сега обаче речта на папа Франциск, както почти всичко в неговото присъствие във Ватикана излезе извън закостенелите рамки и по един безапелационен начин постави пред висшите духовници казуси, които до момента не бяха официално коментирани.
Папа Франциск очерта пред Курията на Ватикана „15 лечими болести, които изискват търпеливо и постоянно лечение“. Той „подчерта, че като динамично тяло, Курията не може да живее без да се храни и лекува, за което е необходима здрава и истинска връзка с Христос. Без тази жизненоважна връзка, всеки един неин член може да се превърне в бюрократ или обикновен чиновник”. С тези си думи папата „хвърли ръкавица” на всички закостенели бюрократи, които с „болестите си” са превърнали Ватикана в статична институция. Ще цитирам извадки от петнайсете „болести” очертана от папа Франциск, за да разберете силата на предизвикателството му:
„Болестта да се чувстваш безсмъртен, недосегаем или дори незаменим. Курия, която не си прави самокритика, не се обновява, не се стреми към подобрения, е като болно тяло“. Това е болестта на онези, които „се превръщат в господари и се чувстват по-висши от другите, а не в услуга на всички. Често е вследствие на болестта власт, на „комплекса на избраниците“, на нарцисизма“.
Болестта от прекалена оперативност или ония, които дотолкова се потопяват в работата, че забравят за „добрата част, защото пренебрегването на необходимата почивка води до стрес и безпокойство. Времето за почивка, за онзи който е свършил своята мисия, е необходимо и трябва да бъде взето предвид: сред семейството и отпуските, като момент за духовно и физическо зареждане.
Болестта на умствената и духовната безчувственост. Тя е болестта на онези, които притежават каменно сърце, които „губят вътрешното спокойствие, живостта и смелостта, и се крият зад документите, като се превръщат в „машини за фабрикуване на досиета“, а не Божи хора“, те са неспособни „да плачат с плачещите и да се радват с радостните“.
Болестта за прекомерно планиране. Когато един апостол планира всичко подробно и вярва, че с това нещата напредват, така се превръща в счетоводител и търговец. Необходимо е да се приготви всичко добре, но без да се изпада в изкушението да се затвориш и пилотираш свободата на Светия Дух… Винаги по-лесно удобно да се настаниш в собствените статични и непроменяеми позиции.
Болестта на лошата координация. Когато членовете на Курията „губят единението помежду си, тялото губи своята хармонична функционалност“, като става „оркестър, който издава шум, тъй като неговите оркестранти не си сътрудничат, не са в общение, с чувство за екип“.
Болестта на духовния Алцхаймер или „прогерсивното деградиране на духовните дарби“, което „причинява сериозни щети на личността“, принудждавайки я да живее „в състояние на зависимост от нейните виждания, често имагинерни“. Това се вижда в онзи, който е „загубил памет за срещата си с Господ и който зависи от собствените си страсти, капризи и мании“, изграждайки по този начин около себе си „стени и навици“.
Болестта на съперничеството и на високомерието. „Когато привидното, цветовете на дрехите и отличителните знаци стават главна цел в живота… Това е болестта, която ни прави неискрени мъже и жени, които живеят неискрен „мистицизъм“ и фалшиво „спокойствие“.
Болестта на екзистенциалната шизофрения. Засегнатите от нея са „онези, които живеят двойнствен живот, плод на типичното лицемерие на посредствеността и на прогресивната духовна празнота, която нито докторати или академични титли могат да запълнят“. Много често тя поразява ония, които „изоставяйки пастирското служение, се ограничават с бюрократичните практики, загубвайки по този начин контакта с реалността и конкретните хора. Така, те създават един паралелен свят, където слагат на една страна всичко с което строго поучават другите, а от друга водят скрит живот и често разпуснат.
Болестта на „брътвежите и на клеветите“. Тази болест „завладява човека, като го прави „сеяч на раздори“, (като сатаната), а в редица случаи и „хладнокръвен убиец“ на репутацията на неговите колеги и събратя. Това е болестта на подлите хора, които нямат смелостта да говорят открито, а само зад гърба.
Болестта да се обожествят висшестоящите. От тази болест страдат ония, които „ухажват висшестоящите, надявайки се да получат тяхното благоволение. Те са жертви на кариреизма и опортюнизма, почитат хората, а не Бога (Мат. 23, 8-12). Това са хора, които живеят служението, мислейки единствено за онова, което трябва да получат, а не което трябва да дадат. Това са жалки, бедни и вдъхновени от собствения фатален егоизъм хора. Тази болест може да засегне и самите висшестоящи, когато ухажват някои от своите сътрудници, за да получат тяхното подчинение, лоялност и психологическа зависимост, но крайния резултат е истинско съучастничество“.
Болестта на безразличието към другите. „Когато всеки мисли само за себе си и губи искреността и топлотата на човешките отношения. Когато най-опитният не поставя знанията си в услуга на своите по-неопитни колеги. Когато, поради завист или поради лукавство, се изпитва радост при падението на другия, вместо да му се помогне да се изправи и да се насърчи“.
Болестта на погребалното лице или на навъсените и кисели хора, които смятат, че за да изглеждат сериозни трябва лицето им да изразява меланхолия, строгост и да третират другите – особено подчинените - със суровост, твърдост и арогантност“. В действителност, допълва Папата, „театралната строгост и стерилния песимизъм често са симптоми на страх и несигурност в себе си. Апостолът трябва да положи усилия да бъде учтив, спокоен, ентусиазиран и да предава радост…“. „Не трябва да губим чувството си хумор, дори самокритично, което ни прави приветливи, дори в трудни ситуцации. Колко добре ни действа една порция здрав хумор!“.
Болестта да се трупат материални блага. Когато апостолът се стреми да запълни съществена празнота в сърцето си, като трупа материални блага, не поради необходимост, а само за да се почувства сигурен“. В действителност, нищо материално не можем да отнесем със себе си, тъй като „плащеницата няма джобове“ и всички наши земни богатства – дори и да са дарове – няма да могат да запълнят онази празнота, дори ще я направят по-голяма“.
Болестта на затворените кръгове или „когато принадлежността към една малка групичка става по-силна от Тялото, а в някои случаи от самия Христос. Дори и тази болест се поражда от добрите намерения, но с течение на времето заробва членовете, които стават „раково образувание“, което застрашава целостта на Тялото и причинява болки – скандали – особено на най-малките наши братя. Саморазрушаването или „приятелския огън“ е най-коварната опасност. Злото поразява в гръб и както казва Христос: „всяко царство, разделено на части една против друга, пропада“.
Болестта на светските облаги, на показността. Когато апостолът превръща своето служение във власт, а властта си в стока, за да получи светски облаги, или повече власт. Това е болестта на хората, които ненаситно се стремят да умножават властта си и за тази цел са способни да клеветят, да злословят и злепоставят другите, дори във вестници и списания. Разбира се, за да се изявят и да се покажат по-способни от останалите“. Това е болест, която „вреди много на тялото, тъй като кара хората да оправдават употребата на всякакви средства, само за да „постигнат целта си, често в името на справедливостта и прозрачността“.”
Как ви прозвучаха тези думи? Лично на мен много истински, близко, човечно, искрено и честно. Струва си според мен, всеки от нас да се замисли и в личан план за евентуалната проявата в него на елементи от тези „болести”. Папа Франциск засяга чисто общочовешки ценности и проблеми. Благодара на Митко Ганчев за материала му и за това, че ми даде възможност да се докосна до него. Замислих се и още нещо друго.
Защо ли в нашата източно-православна църква не се чуват подобни простички и открити неща от най-високо ниво? Не е ли време църквата ни наистина да заговори на хората на техния език, езика на техния живот, а не на сегашния и език, далечен, каноничен, частично неясен и поради това създаващ усещане за отдалеченост и важност?
