НЕПУКИЗЪМ ИЛИ ...........
Тази статия беше коментар по повод поредното самоубийствено самозапалване на българка от Перник, но след ре-коментара ми, реших че няма да остана само с няколко реда. Написах думата непукизъм, за да изразя кратко отношението на повечето българи към себе си и околния свят. В онлайн речник дават следното определение за тази дума: „Липса, пълно отсъствие у някого на интерес, грижа, притеснение към това, което става наоколо и към мнението, оценката на околните за своето поведение, на чувство за отговорност, дисциплина.”
Болестта на повечето българи в момента е "щраусова".
Като видим нещо, което би ни нарушило рахата си казваме: "Какво ми пука, не ме касае мен" и заравяме глави в пясъка. Забравяме обаче, че „задниците” ни стърчат отвън при това голи. Защото когато къщата на съседа гори, моята също е застрашена. За Бога, в една страна живеем, толкова ли се мразим, че не се интересуваме от другия? Или сме глупави? Или слепи?
Знаете ли колко много хора са депресивни? Отчаяни? Болни? Неспособни да се справят, поради личностови проблеми колко има? Ето това, непукизма наричам липса на духовност. Не атеизма, а непукизма е най-голямото, най-страшното безверие. Като че ли мисълта: „мен ще ме отмине” ни е заразила душите. Даже и „къщата” ми да се е подпалила вече от „пожара в двора на съседа”, като си стоя „с глава в пясъка” ми е по-леко. А дали наистина ни е по-леко със затворени очи.
И тези ми думи не касаят само подобни случаи. Касаят всичко в живота на днешна България. Касаят икономика, политика, социална сфера, междуличностни отношения, даже всеки един от нас индивидуално. Не е ли време да си „извадим главите от пясъка”?
МИЛОСТИНЯ.
И за да е пълна картинката мила родна, ще коментирам другата „болест”, милостинята. Не, за да порицавам състраданието и милосърдието, а за да кажа, че никой няма нужда от милостиня, тя обижда всички, имаме нужда да развием истинска милост на база разбиране един за друг. Тогава ще имаме наченки на духовност. Защото твърдо съм убеден, че духовността, за която толкова много говорят доста хора не е в главите ни, а в отношенията ни един към друг, в сърцата ни и връзките между тях.
Да, да даваш е невероятно усещане и за този който получава и за този, който дава. Проблемът е, че като дадеш на някой просто да го "изяде", то е милостиня, а тя обижда, и този който дава и този който получава. Това означава, че другия не може да поеме отговорност сам за себе си. Той го взима и изяжда, казва едно „Благодаря”, но дълбоко в него остава убеждението, че не си го е постигнал сам и се появява неудовлетворение от себе си. А сега си представете, че това се случва отново и отново и отново. Има и още нещо много важно.
Питам, а дали най-често получилия иска да може да се справя и какво прави за това? Дали пък като даваме милостиня, не стимулираме точно това: „Аз не мога, а те са длъжни да ми помагат” Да, да даваме, но за да стимулираме собствените възможности и способности. И питам, в случаите да даваме без да искаме нищо, не осакатяваме ли човешкото същество срещу нас. Помислете си за птичката в клетка. Ако я храним продължително, тя ще има ли стимул и умения като излезе от клетката да се справя сама с намирането на храна или ще стои около нас за още храна?
Наистина има хора болни, стари, инвалиди. Там съм давал и давам. Те нямат възможност да „излязат от клетките си”. И пак, какво е основанието отново само да даваме? Не ги ли лишаваме, не искайки и от тях нещичко, от усещането да даваш, да споделяш? Ето това според мен е нужно да правим. Не просто да даваме, а да помогнем на другия да се почувства пълноценен. Липсата на достойнство е страшна болест.
А другите какво правят? Просяците обикновено питам, а „ти какво ще ми дадеш”. Стряскат се, но са артисти. Да, има уникални артисти. Има закон природен за даването и получаването. Него е нужно да следваме, за да имаме и да сме здрави.
Ще цитирам Ошо, който винаги е бил скандален, но и каквото и да говорят за него, прочетете следните редове, които силно ме впечатлиха преди време. Всяка крайност сама по себе си носи скандалност, но носи и още нещо в нея. Открийте го! Аз няма да коментирам. В тях има достатъчно много съдържание само по себе си:
” и аз мразя благотворителността, защото основната идея на благотворителността е грозна -тя унижава хората. Но християнството я е направила толкова изтъкната, че дори и други религии, които никога не са мислили за това, я следват. Трябва да я следват, защото благотворителността е станала почти еквивалентна на религиозност. Обаче вярно е, че благотворителността не е създала нищо велико в света. Колко от сираците на Майка Тереза са се оказали гении? Колко от тях са станали музиканти? Колко сираци са се доказали като учени? Колко сираци са доказали своето достойнство в което и да е измерение на живота? Достойнството им е отнето още от самото начало. Те са сираци, душите им са убити. Наместо да имаме благотворителност, по-добре е да нямаме сираци. Появата на сираци може да се предотврати -няма нужда от сираци. Бедността може да се предотврати -няма нужда да се хвърлят подаяния на бедните. Първо ги правиш бедни, а след това им даваш благотворителност - това е такава голяма измама. Всичките най-богати хора в света си имат свои тръстове и фондации за благотворителност. От друга страна, те продължават да експлоатират хората - иначе откъде ще идва тяхното свръх богатство?
И ТАКА, ДОКОГА?
Да, разгледах накратко двете крайни отношения, които битуват у нас в България, непукизма и милостинята. Ние българите имаме склонност да се „мятаме” в краищата, но къде ни е „центъра”. Краищата са изследване. Не е ли време да спрем да изследваме собствените си нездрави отношения и да се погрижим да се оздравим? Себе си и тези около нас. Как?
Ами със здрави поведения един към друг, разбира се може да се излекуваме. С тези си думи твърдя, че само здравото може да излекува болното.
