Страхотно казано! И се зачудих как го правим, или може би какво правим. Правим го всъщност простичко. Очакваме. Изискваме. И се борим за това. Защо ли? Най-вероятно се борим, защото не можем да приемем другия какъвто е. Не можем да приемем другия такъв, какъвто е и поради това се опитваме да го променим според собствените си изисквания и очаквания. Ами да! Воюваме.
Простичко е, кой граби? Граби този, който не може сам да направи нещо и затова го взима от другия. Грабим това, което нямаме. Грабим, когато искаме наготово. Грабим, защото не можем да си поискаме. Грабим, защото е по-лесно да отнемеш, отколкото да помолиш. А често да помолим е синоним на слабост. Грабим и защото очакваме, а очакването сочи вътрешна липса. Какво очакваме?
Очакваме да имаме. Очакваме да притежаваме. Имоти. Коли. Пари. Хора. Внимание. Обич. Граби искащия да притежава. Ненаситно това желание е. Притежанието. Не задаваме въпроси като: „Колко ми е нужно?”, „Всъщност, това нужно ли ми е”, „Мога ли да притежавам човек?”, „Какво е това да притежаваш някого?”, „Какво му причинявам с това?”, „Мога ли да притежавам обич, внимание?”, „Какво ми носи притежанието?”, „А какво ми взима?”. Що за реакция е всъщност това?
Ами детска, незряла, импулсивна. Защо казвам детска? Защото имам предвид не малкото невинно дете, а детето развиващо Егото си. Детето свикнато да получава без да дава. Детето разбрало, че да притежаваш е сила, която може да се превърне във власт в света на хищниците, но не преминало в развитието си, етапа в който научава, че да даваш е мъдростта на истинското имане в света на любовта. Да имаш в един егоцентричен свят е власт, да имаш в един истински духовен свят е любов.
Да, „не влизаме със взлом един при друг, а после се ограбваме”, защото не действаме според себе си, защото не умеем да уважаваме нито собствената си свобода, нито свободата на другия. А как да уважаваш свободата, когато не познаваш индивидуалността, собствената и на другия? А как да уважаваш свободата, когато искаш да притежаваш. Притежанието и свободата са взаимноизключващи се противоположности.
Сетих се за думите на Фриц Пърлс: „Аз вървя по пътя си, ти вървиш по твоя. Не съм дошъл на този свят, за да оправдая очакванията ти, и ти не си на този свят, за да оправдаеш моите. Ти си си ти, аз съм си аз. Ако случайно се срещнем, това е прекрасно. Ако ли не - нищо не може да се направи.“ Из „Гещалт-молитва”.
Мисля си, че може би е добре първо да „пораснем” в способността си да ценим не притежането, а свободата, не задоволяването на очакванията си, а индивидуалността. Може би чак тогава ще се осъзнаем, че да се ограбваме е жестоко и ненужно, да воюваме е глупаво и излишно, незряло, да притежаваш поробва не само притежавания, но и притежаващия. Виждали сте как акули и пирани се нахвърлят, когато надушат кръв, нали?
Такива са много от нас днес, като надушат пари, имот, власт. Тогава няма брат, сестра, роднина, приятел, сънародник, човек. Има битка и кръв, болка, страдание, смърт. Жалко! И такива същества се наричат гордо хора? Не, това са хищници. Да, някои казват:”Човек за човека е вълк”. Отново жалко. Този индивид е останал еволюционно там, в началото на човешкият род, когато човекът е започнал развитието си като маймуна-убиец.
Мисля по друг начин. Човек за човека е истински човек, когато се срещнат с уважение и зачитане, без очакване. Просто среща. И там, в срещата имат шанс да се открият един друг или не. Чисто, открито, честно, справедливо. А всеки човек е един микрокосмос. А космосът е нещо красиво, обемно, променчиво. Тогава две вселени може да обменят, да дават и получават. Тогава всеки има всичко, без насилие, с радост, с обич, в мир и хармония. Тогава няма страдание, грабеж, притежание, болка, власт. Това е любов. Любовта е връзката. Простичка и силна, но на едно по-различно ниво на светоусещане.
