Искрено и стойностно

Нужно ли е някой известен да каже нещо истинско и поради това стойностно, за да бъде чуто? Това е част от изповедта на Киану Рийвс в социалните мрежи. Да, истинските неща идват като прозрения вследствие на личната ни драма с много болка. Текстът, холивудската звезда публикувал в своя профил в Туитър. От сърце ми се иска той да се съхрани, да живее. Винаги съм го харесвал като актьор. Но прочетете това, много е искрено и стойностно, колкото и болка да стои зад него! Струва си. Цитирам от BIG5.bg:

„Аз не мога да стана част от такъв свят, в който съпрузите обличат жените си като жени с леко поведение, излагайки на показ всичко, което трябва да бъде съкровено. Където няма понятия като чест и достойнство и в думите на хората може да се вярва само, когато казват „обещавам“.

(Не мога да стана част от такъв свят…) Където жените не искат деца, а мъжете не искат семейство. Където нещастниците се смятат за успешни, карайки колите на бащите си, а всеки, който има малко власт се опитва да ти докаже, че си нищожество. Където хората лицемерно твърдят, че вярват в Бог с чаша алкохол в ръка и без всякакво понятие за религията си. Където ревността е срамна, а скромността - недостатък. Където хората са забравили за любовта, а просто търсят най-добрия вариант за партньор.

Където хората ремонтират колите си при най-малкия шум без да пестят нито пари, нито време, а самите те изглеждат толкова жалки, че само скъпата кола може да го скрие. Където момчета пропиват парите на родителите си в нощни клубове, клатейки се под примитивни звуци, а момичета се влюбват в тях заради това.

Където M и Ж отдавна вече не се различават и където всичко това се нарича „свобода на избора”, но тези, които избират друг път, биват заклеймявани. Аз избирам свой път, жалко само, че не срещнах разбиране от хората, в които най-много го търсих...“

Нещо се случва във Ватикана!

На 23-ти декември, тази година се видях с Димитър Ганчев, водещия на българската секция на Радио Ватикана. Той беше силно впечатлен от речта на папа Франциск от предишния ден във Ватикана и ми разказа за нея. Ще си позволя в долните редове един кратък коментар от мен самия, като ще копирам части от материала на Митко, който можете да намерите на този линк: 

  http://bg.radiovaticana.va/m_articolo.asp?c=841437

Още в началото на заемането на папския престол под името папа Франциск, Хорхе Марио Берголио постави начало на нещо ново в католическата църква. Започна да доближава католическата църква, като институция до милионите християни. Започна да говори на достъпен език. Започна да не спазва някои традиции в тази вековна институция, с което дава знак все повече, че е време католическата църква да се реформира, и така да стане по-достъпна за обикновения човек. В началото на неговото папство, може би много хора го определиха като популист, поради изказванията му, че е време да се мисли и работи за проблемите на обикновения човек, че e време църквата да се доближи до хората.

И ако всичките му действия и нестандартни поведения извън канона на институцията в началото учудваха, то след речта му пред най-влиятелните духовни лица на Ватикана, състояла се на 22-ри декември 2014та година, не остава никакво съмнение за новия и курс. Тази реч се провежда ежегодно в Клементинската зала на Ватикана в тържествена атмосфера, като по традиция включва основно благопожелания към елита на църквата. Сега обаче речта на папа Франциск, както почти всичко в неговото присъствие във Ватикана излезе извън закостенелите рамки и по един безапелационен начин постави пред висшите духовници казуси, които до момента не бяха официално коментирани.

Папа Франциск очерта пред Курията на Ватикана „15 лечими болести, които изискват търпеливо и постоянно лечение“. Той „подчерта, че като динамично тяло, Курията не може да живее без да се храни и лекува, за което е необходима здрава и истинска връзка с Христос. Без тази жизненоважна връзка, всеки един неин член може да се превърне в бюрократ или обикновен чиновник”. С тези си думи папата „хвърли ръкавица” на всички закостенели бюрократи, които с „болестите си” са превърнали Ватикана в статична институция. Ще цитирам извадки от петнайсете „болести” очертана от папа Франциск, за да разберете силата на предизвикателството му:

„Болестта да се чувстваш безсмъртен, недосегаем или дори незаменим. Курия, която не си прави самокритика, не се обновява, не се стреми към подобрения, е като болно тяло“. Това е болестта на онези, които „се превръщат в господари и се чувстват по-висши от другите, а не в услуга на всички. Често е вследствие на болестта власт, на „комплекса на избраниците“, на нарцисизма“.

Болестта от прекалена оперативност или ония, които дотолкова се потопяват в работата, че забравят за „добрата част, защото пренебрегването на необходимата почивка води до стрес и безпокойство. Времето за почивка, за онзи който е свършил своята мисия, е необходимо и трябва да бъде взето предвид: сред семейството и отпуските, като момент за духовно и физическо зареждане. 

Болестта на умствената и духовната безчувственост. Тя е болестта на онези, които притежават каменно сърце, които „губят вътрешното спокойствие, живостта и смелостта, и се крият зад документите, като се превръщат в „машини за фабрикуване на досиета“, а не Божи хора“, те са неспособни „да плачат с плачещите и да се радват с радостните“.

Болестта за прекомерно планиране. Когато един апостол планира всичко подробно и вярва, че с това нещата напредват, така се превръща в счетоводител и търговец. Необходимо е да се приготви всичко добре, но без да се изпада в изкушението да се затвориш и пилотираш свободата на Светия Дух… Винаги по-лесно удобно да се настаниш в собствените статични и непроменяеми позиции.

Болестта на лошата координация. Когато членовете на Курията „губят единението помежду си, тялото губи своята хармонична функционалност“, като става „оркестър, който издава шум, тъй като неговите оркестранти не си сътрудничат, не са в общение, с чувство за екип“.

Болестта на духовния Алцхаймер или „прогерсивното деградиране на духовните дарби“, което „причинява сериозни щети на личността“, принудждавайки я да живее „в състояние на зависимост от нейните виждания, често имагинерни“. Това се вижда в онзи, който е „загубил памет за срещата си с Господ и който зависи от собствените си страсти, капризи и мании“, изграждайки по този начин около себе си „стени и навици“.

Болестта на съперничеството и на високомерието. „Когато привидното, цветовете на дрехите и отличителните знаци стават главна цел в живота… Това е болестта, която ни прави неискрени мъже и жени, които живеят неискрен „мистицизъм“ и фалшиво „спокойствие“.

Болестта на екзистенциалната шизофрения. Засегнатите от нея са „онези, които живеят двойнствен живот, плод на типичното лицемерие на посредствеността и на прогресивната духовна празнота, която нито докторати или академични титли могат да запълнят“. Много често тя поразява ония, които „изоставяйки пастирското служение, се ограничават с бюрократичните практики, загубвайки по този начин контакта с реалността и конкретните хора. Така, те създават един паралелен свят, където слагат на една страна всичко с което строго поучават другите, а от друга водят скрит живот и често разпуснат.

Болестта на „брътвежите и на клеветите“. Тази болест „завладява човека, като го прави „сеяч на раздори“, (като сатаната), а в редица случаи и „хладнокръвен убиец“ на репутацията на неговите колеги и събратя. Това е болестта на подлите хора, които нямат смелостта да говорят открито, а само зад гърба.

Болестта да се обожествят висшестоящите. От тази болест страдат ония, които „ухажват висшестоящите, надявайки се да получат тяхното благоволение. Те са жертви на кариреизма и опортюнизма, почитат хората, а не Бога (Мат. 23, 8-12). Това са хора, които живеят служението, мислейки единствено за онова, което трябва да получат, а не което трябва да дадат. Това са жалки, бедни и вдъхновени от собствения фатален егоизъм хора. Тази болест може да засегне и самите висшестоящи, когато ухажват някои от своите сътрудници, за да получат тяхното подчинение, лоялност и психологическа зависимост, но крайния резултат е истинско съучастничество“.

Болестта на безразличието към другите. „Когато всеки мисли само за себе си и губи искреността и топлотата на човешките отношения. Когато най-опитният не поставя знанията си в услуга на своите по-неопитни колеги. Когато, поради завист или поради лукавство, се изпитва радост при падението на другия, вместо да му се помогне да се изправи и да се насърчи“.

Болестта на погребалното лице или на навъсените и кисели хора, които смятат, че за да изглеждат сериозни трябва лицето им да изразява меланхолия, строгост и да третират другите – особено подчинените - със суровост, твърдост и арогантност“. В действителност, допълва Папата, „театралната строгост и стерилния песимизъм често са симптоми на страх и несигурност в себе си. Апостолът трябва да положи усилия да бъде учтив, спокоен, ентусиазиран и да предава радост…“. „Не трябва да губим чувството си хумор, дори самокритично, което ни прави приветливи, дори в трудни ситуцации. Колко добре ни действа една порция здрав хумор!“.

Болестта да се трупат материални блага. Когато апостолът се стреми да запълни съществена празнота в сърцето си, като трупа материални блага, не поради необходимост, а само за да се почувства сигурен“. В действителност, нищо материално не можем да отнесем със себе си, тъй като „плащеницата няма джобове“ и всички наши земни богатства – дори и да са дарове – няма да могат да запълнят онази празнота, дори ще я направят по-голяма“. 

Болестта на затворените кръгове или „когато принадлежността към една малка групичка става по-силна от Тялото, а в някои случаи от самия Христос. Дори и тази болест се поражда от добрите намерения, но с течение на времето заробва членовете, които стават „раково образувание“, което застрашава целостта на Тялото и причинява болки – скандали – особено на най-малките наши братя. Саморазрушаването или „приятелския огън“ е най-коварната опасност. Злото поразява в гръб и както казва Христос: „всяко царство, разделено на части една против друга, пропада“. 

Болестта на светските облаги, на показността. Когато апостолът превръща своето служение във власт, а властта си в стока, за да получи светски облаги, или повече власт. Това е болестта на хората, които ненаситно се стремят да умножават властта си и за тази цел са способни да клеветят, да злословят и злепоставят другите, дори във вестници и списания. Разбира се, за да се изявят и да се покажат по-способни от останалите“. Това е болест, която „вреди много на тялото, тъй като кара хората да оправдават употребата на всякакви средства, само за да „постигнат целта си, често в името на справедливостта и прозрачността“.”

Как ви прозвучаха тези думи? Лично на мен много истински, близко, човечно, искрено и честно. Струва си според мен, всеки от нас да се замисли и в личан план за евентуалната проявата в него на елементи от тези „болести”. Папа Франциск засяга чисто общочовешки ценности и проблеми. Благодара на Митко Ганчев за материала му и за това, че ми даде възможност да се докосна до него. Замислих се и още нещо друго.

Защо ли в нашата източно-православна църква не се чуват подобни простички и открити неща от най-високо ниво? Не е ли време църквата ни наистина да заговори на хората на техния език, езика на техния живот, а не на сегашния и език, далечен, каноничен, частично неясен и поради това създаващ усещане за отдалеченост и важност?

Нищо друго няма значение

                                 Nothing Else Matters- Metallica

  

Толкова близо и без значение колко далеч,
то не може да бъде повече от сърцето,
вярвайки завинаги кои сме,
и нищо друго няма значение.

Никога не съм се разкривал по този начин,
животът е наш, живеем по нашият начин,
с всички тези думи, които просто не казвам,
и нищо друго няма значение.

Търся упование и го намирам в теб.
Всеки ден е нещо ново за нас.
Отвори съзнанието си за различен поглед!
и нищо друго няма значение.

Никога не ме беше грижа за това, което те правят,
никога не ме беше грижа за това, което знаят.
Но аз зная.

Толкова близо, без значение колко далеч,
то не може да бъде повече от сърцето
вярвайки завинаги кои сме
и нищо друго няма значение.

Никога не ме беше грижа за това, което те правят,
никога не ме беше грижа за това, което те знаят.
Но аз зная.

Никога не съм се разкривал по този начин,
животът е наш, живеем по нашият начин,
с всички тези думи, които просто не казвам,
и нищо друго няма значение.

Търся упование и го намирам в теб.
Всеки ден е нещо ново за нас.

Отвари съзнанието си за различен поглед!
и нищо друго няма значение

Никога не ме беше грижа за това, което те казват,
никога не ме беше грижа за игрите, които те играят,
никога не ме беше грижа за това, което те правят,
никога не ме беше грижа за това, което те знаят.
И аз зная.

Толкова близо и без значение колко далеч,
то не може да бъде повече от сърцето
вярвайки завинаги кои сме
и нищо друго няма значение.

Времето се изплъзва и с всичките си пари няма да купиш и една минута повече!

Канзас, "Прашинки във вятъра" 1977 -  текст

Затварям очите си, само за миг, а той си отиде.
Всички мои мечти преминаха пред очите ми, любопитно как!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!

Същата стара песен, просто капка вода в безкрайното море!
Всичко, което правим се разпада в земята, но ние отказваме да го видим!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!

Не се вкопчвай в живота, нищо не е вечно, освен земята и небето.
Времето се изплъзва и с всичките си пари няма да купиш и една минута повече!

Прах във вятъра, всичко което сме ние е прашинки във вятъра!
Прах във вятъра, всичко е просто прашинки във вятъра!

Kansas, Dust In The Wind 1977 - lyrics

I close my eyes, only for a moment and the moment's gone.
All my dreams, pass before my eyes, a curiosity.

Dust in the wind, all we are is dust in the wind.

Same old song, just a drop of water in an endless sea.
All we do, crumbles to the ground, though we refuse to see.

Dust in the wind, all we are is dust in the wind.

Don't hang on, nothing lasts forever but the earth and sky.
It slips away, and all your money won't another minute buy.

Dust in the wind, аll we are is dust in the wind.
Dust in the wind, еverything is dust in the wind.

Мъжкият свят, в който живеем

Отдавна ми се искаше да напиша материал на тази тема, тъй като тя касае всички нас, но сега бях провокиран много силно отново от стихове на Маргарита Петкова:

Този свят - разкроен по размера на мъж,
изрисуван по стил на Пикасо,
по закона на Дарвин изживян не веднъж,
аз обичам по Мърфи - на сляпо.

Нямам шанс за амнистия.
Юридически акт е признало това престъпление:
‘Тя родена е в свят,
разкроен по модел - на Едемско Адамово ребрие’

В този свят – разкроен по размера на мъж,
аз обичам - в земята му лягам.
Цял живот го ухажвам във лицето на мъж,
и накрая го губя – признавам си.

Да, наистина живеем в един „мъжки свят”, свят на войни, на състезания, съревнования, конкуренция, противопоставяне, борби и каузи, непрекъснато усъвършенстване и задължителен ъпгрейд, човешки свят маркиран от жаждата за пари, власт, надмощие, влияние и контрол. Светът днес принадлежи не на хората, а на силните хора. На силата. 

Казвайки „мъжки свят”, едва ли се замисляме за двете начала, мъжко и женско, ин и ян, в чийто баланс се намира ключа към хармонията, здравето и благоденствието. Източните народи отдавна са открили значението на баланса в живота. Това е и основния подход на китайската традиционна медицина, да балансира и хармонизира двата вида енергии, като нарича балансираното им протичане в нас здраве. Какво правим обаче ние „западните хора”? 

Ами правим „мъжки” неща. Състезаваме се, конкурираме се, сражаваме си, борим се за пари, власт, успех, позиции. Тоест правим основно мъжки неща. Правим ги по цял ден. От ставане до лягане. Правим го почти всички, и мъже и жени. Правим го за да оцеляваме, за да печелим, за да успяваме, за да побеждаваме. Правим го, защото от момента на раждането си това сме видели, че правят родителите ни. И не само. От малки ни учат колко е важно да си умен, да знаеш, да си силен, да можеш да се справяш, да си упорит, недоверчив, да си твърд, да си нащрек, да си амбициозен. Всички тези неща са приоритети на мъжкото начало в нас.

Не ни учат да сме нежни, разбиращи, топли, мили, опазващи, грижовни, доверчиви, творящи красота, добри, обичащи. Не зная защо. Може би защото тези качества са „женски”? Учат ни от раждане да сме мъже, войници. Кой ни учи? Ами учат ни нашите родители, учители, обществото, всички. Кои са всички? Ами ние сме всички. Ние хората, първо били деца, а после станали родители, възпитатели, общество. Така ние хората пресъздаваме „мъжкият свят”, който сме заварили и го репродуцираме. Така ние хората пресъздаваме от поколение в поколение дисбалансираният свят, който ни убива ежедневно. Недоволстваме, от напрежението, войната, съревнованието. Но нали това сме създали, нали в него участваме? Кой ни е виновен? 

"Мъжкият свят" стана проблем и за мъжете и за жените. 

В него нито жените могат да са жени, нито мъжете мъже. Жените се борят като мъже, а мъжете искат да са по-мъже. И знаете ли защо? Защото мъжкият свят на непрестанни борби и войни ни отдели от човешкият свят, света на Хората, света в който има истинско място за понятия като мир, любов, радост, споделяне, милост и много други неща, за които все повече мечтаем. Да, в него има място и за съревновение, доказване, търсене и откриване, изява.Човешкият свят е света на баланса, хармонията, в него има от всичко, но мъдро, а не изродено до болка.

Прекалено мъжкият свят е света на войните, противопоставянето, омразата, разделянето, алчността, борбата за още и още печалби, придобивки, територии, служители, лукс и илюзорни забавления. Свят губещ връзките си с майката земя и отиващ към саморазрушение. Защото завладяването и разрушението са крайностите на мъжкото начало в нас. Но „монетата” винаги има и друга страна. Мъжкият свят донесе на хората материален просперитет и развитие, проучване и открития. Технологично човечеството се разви неимоверно през последните няколко стотин години. Благодарение на съревнованието, живеем в един много по-удобен свят, по-комфортен, по-съхраняващ ни като вид на един чисто материален план. Но както знаете няма безплатни обяди. „Коремът” е пълен, душата е празна.  

Не е просто тъжно. Тъгата е примирение. Страшно е. Ние „храним” този луд свят. „Храним” го с тъгата си, с примирението си, с това че се включаваме в неговото лудо темпо и изисквания, в неговите условия и и препоръки. Включваме се в неговата безкомпромисност с детска наивност, недавайки си сметка какво губим и какво печелим. Добре, печелим пари, коли, къщи, власт. Но губим живот, здраве, време, нерви, близки, обич, нормални човешки отношения. Губим човечността си. Губим себе си. 

И правим това деяние със „широко затворени” очи. Защо? Защото го усещаме, изпитваме на гърба си, страдаме, а продължаваме. Как продължаваме? Ами простичко е. Като вярваме, че такъв е светът. Не мисля така. Мисля, че светът ние сами го правим. А правим това, в което вярваме. Питам! Защо не правим това, което искаме? Това от което имаме нужда?

Да говорим истината открито. Да се обединяваме за решение на проблеми, вместо да делегираме безотговорно към нас самите, правата за това на хора алчни, лъжливи, лицемерни, груби, арогантни, тоест все „сражаващи се”. Да обичаме и да го изразяваме. Едва ли ще спрем да „воюваме”, докато не станем отговорни първо към себе си и самите ние не станем по-меки, разбиращи, топли, добри, радостни, създаващи красота, грижовни, свързани. Мисля, че сега повече от когато и да било, имаме нужда да отворим очите си широко и да култивираме тези качества, за да променим общата нагласа в обществото си. И виждам все повече прояви на тази тенденция, все повече мероприятия, изяви, материали в медии и интернет. Но са много разкъсани и епизодични. 

Важи са не „капките дъжд”, а истинският, напоителен „дъжд”, който ще донесе баланса в нагласите ни към живота, а оттам и баланса и хармонията в самия ни живот. В този ред на мисли съм убеден, че начинът ни на живот си зависи от всеки един от нас и ако всеки започне да си позволява в живота си онова от което има нужда и започне и да го изразява смело, то тогава наистина ще „завали оня дъжд”, от който наистина имаме нужда.