Този свят - разкроен по размера на мъж,изрисуван по стил на Пикасо,
по закона на Дарвин изживян не веднъж,
аз обичам по Мърфи - на сляпо.
Нямам шанс за амнистия.
Юридически акт е признало това престъпление:
‘Тя родена е в свят,
разкроен по модел - на Едемско Адамово ребрие’
В този свят – разкроен по размера на мъж,
аз обичам - в земята му лягам.
Цял живот го ухажвам във лицето на мъж,
и накрая го губя – признавам си.
Да, наистина живеем в един „мъжки свят”, свят на войни, на състезания, съревнования, конкуренция, противопоставяне, борби и каузи, непрекъснато усъвършенстване и задължителен ъпгрейд, човешки свят маркиран от жаждата за пари, власт, надмощие, влияние и контрол. Светът днес принадлежи не на хората, а на силните хора. На силата.
Казвайки „мъжки свят”, едва ли се замисляме за двете начала, мъжко и женско, ин и ян, в чийто баланс се намира ключа към хармонията, здравето и благоденствието. Източните народи отдавна са открили значението на баланса в живота. Това е и основния подход на китайската традиционна медицина, да балансира и хармонизира двата вида енергии, като нарича балансираното им протичане в нас здраве. Какво правим обаче ние „западните хора”?
Ами правим „мъжки” неща. Състезаваме се, конкурираме се, сражаваме си, борим се за пари, власт, успех, позиции. Тоест правим основно мъжки неща. Правим ги по цял ден. От ставане до лягане. Правим го почти всички, и мъже и жени. Правим го за да оцеляваме, за да печелим, за да успяваме, за да побеждаваме. Правим го, защото от момента на раждането си това сме видели, че правят родителите ни. И не само. От малки ни учат колко е важно да си умен, да знаеш, да си силен, да можеш да се справяш, да си упорит, недоверчив, да си твърд, да си нащрек, да си амбициозен. Всички тези неща са приоритети на мъжкото начало в нас.
Не ни учат да сме нежни, разбиращи, топли, мили, опазващи, грижовни, доверчиви, творящи красота, добри, обичащи. Не зная защо. Може би защото тези качества са „женски”? Учат ни от раждане да сме мъже, войници. Кой ни учи? Ами учат ни нашите родители, учители, обществото, всички. Кои са всички? Ами ние сме всички. Ние хората, първо били деца, а после станали родители, възпитатели, общество. Така ние хората пресъздаваме „мъжкият свят”, който сме заварили и го репродуцираме. Така ние хората пресъздаваме от поколение в поколение дисбалансираният свят, който ни убива ежедневно. Недоволстваме, от напрежението, войната, съревнованието. Но нали това сме създали, нали в него участваме? Кой ни е виновен?
"Мъжкият свят" стана проблем и за мъжете и за жените. 
В него нито жените могат да са жени, нито мъжете мъже. Жените се борят като мъже, а мъжете искат да са по-мъже. И знаете ли защо? Защото мъжкият свят на непрестанни борби и войни ни отдели от човешкият свят, света на Хората, света в който има истинско място за понятия като мир, любов, радост, споделяне, милост и много други неща, за които все повече мечтаем. Да, в него има място и за съревновение, доказване, търсене и откриване, изява.Човешкият свят е света на баланса, хармонията, в него има от всичко, но мъдро, а не изродено до болка.
Прекалено мъжкият свят е света на войните, противопоставянето, омразата, разделянето, алчността, борбата за още и още печалби, придобивки, територии, служители, лукс и илюзорни забавления. Свят губещ връзките си с майката земя и отиващ към саморазрушение. Защото завладяването и разрушението са крайностите на мъжкото начало в нас. Но „монетата” винаги има и друга страна. Мъжкият свят донесе на хората материален просперитет и развитие, проучване и открития. Технологично човечеството се разви неимоверно през последните няколко стотин години. Благодарение на съревнованието, живеем в един много по-удобен свят, по-комфортен, по-съхраняващ ни като вид на един чисто материален план. Но както знаете няма безплатни обяди. „Коремът” е пълен, душата е празна.
Не е просто тъжно. Тъгата е примирение. Страшно е. Ние „храним” този луд свят. „Храним” го с тъгата си, с примирението си, с това че се включаваме в неговото лудо темпо и изисквания, в неговите условия и и препоръки. Включваме се в неговата безкомпромисност с детска наивност, недавайки си сметка какво губим и какво печелим. Добре, печелим пари, коли, къщи, власт. Но губим живот, здраве, време, нерви, близки, обич, нормални човешки отношения. Губим човечността си. Губим себе си.
И правим това деяние със „широко затворени” очи. Защо? Защото го усещаме, изпитваме на гърба си, страдаме, а продължаваме. Как продължаваме? Ами простичко е. Като вярваме, че такъв е светът. Не мисля така. Мисля, че светът ние сами го правим. А правим това, в което вярваме. Питам! Защо не правим това, което искаме? Това от което имаме нужда?
Да говорим истината открито. Да се обединяваме за решение на проблеми, вместо да делегираме безотговорно към нас самите, правата за това на хора алчни, лъжливи, лицемерни, груби, арогантни, тоест все „сражаващи се”. Да обичаме и да го изразяваме. Едва ли ще спрем да „воюваме”, докато не станем отговорни първо към себе си и самите ние не станем по-меки, разбиращи, топли, добри, радостни, създаващи красота, грижовни, свързани. Мисля, че сега повече от когато и да било, имаме нужда да отворим очите си широко и да култивираме тези качества, за да променим общата нагласа в обществото си. И виждам все повече прояви на тази тенденция, все повече мероприятия, изяви, материали в медии и интернет. Но са много разкъсани и епизодични.
Важи са не „капките дъжд”, а истинският, напоителен „дъжд”, който ще донесе баланса в нагласите ни към живота, а оттам и баланса и хармонията в самия ни живот. В този ред на мисли съм убеден, че начинът ни на живот си зависи от всеки един от нас и ако всеки започне да си позволява в живота си онова от което има нужда и започне и да го изразява смело, то тогава наистина ще „завали оня дъжд”, от който наистина имаме нужда.
